Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A

Времето е един пластичен елемент, с който ние щем-не щем се съобразяваме, а от друга страна остава неразгадаемо за нас. На мен не ми е ясно къде отива един час, когато сменяме зимното време с лятно, къде отиват годините в употребата на новия календар и въпроси на тази функционалност на времето, в която ние на практика комуникираме, за да можем да се свързваме един с друг, а от друга страна остава до голяма степен неразгадаемо. И в този смисъл го добавям – има картини, които са от 2115 година и които са направени през 2048 година, а и такива, които са били направени през 2056 година, когато съм бил на 100 години. Произведението е някъде в бъдещето и аз просто го измъквам от там. Това каза в предаването "Утрото на фокус" на Радио "Фокус" с водещ Ася Александрова художникът Милко Павлов по повод изложбата "Случайни срещи в добавено време“, която ще се открие на 3 септември в 18.00 часа в Националната галерия "Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство“.

"Първата изложба, която беше с неща в бъдещето, беше голямоформатни рисунки с графит, с която през 2005 година направих изложба в Градската галерия в София. Казваше се "Милко Павлов – големите рисунки от 2012 до 2030 година“. Това беше първата ми работа. Тя звучи по-концептуално, но все пак това си бяха голямоформатни рисунки, някои от тях до към 4-5 метра. Оттогава започнах да датирам рисунки, акварели и живопис в бъдеще, и така до днес. Докато мога да работя, все така ще бъде.“

Художникът обясни, че работата му с куратора на изложбата, д-р Надежда Джакова, го е провокирала да направи няколко творби в по-големи формати. Някои от творбите му са планирани, но голяма роля играе и случайността в създаването им, разказа още той. "Боята знае всичко и трябва чисто и просто да намери своето място върху платното, което понякога отнема 2-3 години, а пък се случва за 30 секунди. Аз по принцип съм колорист и ролята на цвета е основна в този процес.“

Павлов споделя, че се опитва да се дистанцира и за него са твърде изморителни тези  безкрайни фестивали на всякакъв вид изкуство и в Берлин, където живее и работи, а и в София. "Всичко това ме разсейва и не мога да направя нищо.“ Картините за изложбата, която предстои да бъде открита, са създавани при всяко негово завръщане в България.

"Всяка картина е експеримент, който не знам как ще приключи. Това нещо става като джаз импровизация – почва се, пък не се знае докъде ще стигне. Постоянно имам усещането, че трябва да добавя нещо или трябва да отнема нещо. И това е едно понякога мъчително състояние. Но пък то и помага, защото иначе нещата се станат много лекички и незадоволителни. Неща, които примерно съм ги оставил да почиват 4-5 месеца в София, като ги видя, отново нещо отнемам, нещо прибавям,“ каза той, като за него това е друг аспект на добавеното време, тъй като "във всяко платно има различни отрязъци от време, които са напластени понякога един върху друг, а понякога са един до друг.“