Романтизирането на миналото – този романтичен поглед към това, което сме преживели и това, което ни е вълнувало, е присъщо на всеки човек. Това е чувството на безметежност и безвремие, което някога е било, обикновено когато сме били малки, и към което искрено се връщаме с умиление. Това каза в предаването "Сториборд" на Радио "Фокус" с водещ Благой Д. Иванов журналистът и преводач Георги Ангелов.

По думите му дори и светът да върви напред и да се променя, самият свят много често обича да носталгира или да романтизира собственото си минало, като това много ярко можем да го забележим в изкуството. "Това е характерно за всички области на изкуството. Това е вид авторефлексия, която опира до романтизиране, до носталгиране на миналото. Бих могъл да дам хиляди примери във всички области на изкуството и въобще на нашия живот, примери за постоянно идеализиране или зачеркване на дадени периоди от миналото, които след това наново, вторично биха могли да бъдат идеализирани, преоткривани и т.н.“  

Журналистът откроява два вида носталгия, като едната е личностната носталгия, тази, която всеки един от нас изпитва към своето или общото съвместно социално минало, другата обаче носталгия има политически причини. "Тя е особено забележителна, когато се анализират процесите на говорене в страна като България, с толкова драстични преходи в последните седемдесет и няколко години, когато се анализират процесите на драстични преходи в обществото и съответните носталгични настроения спрямо един или друг строй. И сега сме свидетели на една много силна носталгична вълна спрямо социалистическа България.“

Според него могат да се откроят два кино шедьовъра в контекста на носталгията по миналото, които отговарят както на личната първична носталгия по нещо, което сме имали, така и на вторичната носталгия по нещо, което не сме притежавали, но въпреки това изпитваме носталгия към него.

"Единият филм е "Лачените обувки на незнайния войн“ на Рангел Вълчанов, който освен, че е шедьовър като филм, е и абсолютно философско доказателство за това що е носталгия. Това е носталгията на детството, на тези моменти на целия абсурд, който Рангел пресъздава по неговия начин. Това е един от филмите, шедьоври в световното кино, не говоря за българско. Вторият илюстрира точно другата, вторичната носталгия на непознато нещо, което си нямал, и това е едноименният филм на Андрей Тарковски, "Носталгия“. Ето ги: два шедьовъра, два гениални режисьора, които ни показват точно двата аспекта на философското понятие носталгия, които са най-добрият илюстративен материал за тази тема,“ обясни той.

Освен носталгия, според Георги Ангелов има и приемственост в изкуството: "Приемствеността означава ти много добре да си възправил първообразите и много добре да си ги преосъзнал, за да можеш да ги представиш адекватно до следващата епоха, да ги пренесеш,“ подчерта той и даде пример с двама от най-добрите философи на ХХ век: Жорж Батай и Мирча Елиаде, и съвременния писател Джонатан Лител, в чиято книга "Доброжелателните“ могат да се видят съвсем явни препратки към Батай.

Едно от негативните явления в изкуството – смесването на политиката и активизма в изразните средства на изкуството, води до спад на художествената, философската дълбочина на съвременното кино. "Няма аполитично кино поради простата причина, че човекът е социално, т.е. априори политическо животно. Дори да защитаваш някаква на пръв поглед абстрактна теза, ти пак правиш политика – ти заемаш позиция в крайна сметка. Колкото до активизма, за който става дума, той е нещо съвсем различно – това е подредба и вкарване на определени идеологеми, както по времето на социализма. Сега същият този активизъм го виждаме в една мимикрия в уж най-свободния свят, т.е. защитаващ свободите,“ каза той и добави, че този криворазбран активизъм подрива изкуството и го прави догматично и схоластично.