Българският писател Захари Карабашлиев коментира новата концепция за новия предмет на МОН - "Добродетели и религии/етика" публикувана от просветното ведомство. Преди публикацията на обновената концепция, авторът бе изразил мнението си относно стара, налична на сайна на МОН програма, която от ведомството съобщиха, че е от 2018 г., а концепцията за новия предмет е различна.

"Все пак разбирам, ние родителите ще можем да избираме какво да учат децата ни - вместо една задължителна програма, сега се предлагат три: Православие, Ислям, или Добродетели(Етика). Т.е. в рамките на задължителното, ние ще можем да избираме", това пише той в новата си публикация във Фейсбук.

Публикуваме цялата му позиция без редакторска намеса: 

В предишна моя публикация по повод въвеждането на предмет "Религия" в училище очертах някои тревожни моменти. Тя беше 113 страници и включваше подробно описание на целите, методиката и конкретното учебно съдържание. Преди седмица обаче излезе новата концепция "Добродетели и религии", тя е само 5 страници и е публикувана на сайта на МОН. Но преди да кажа какво ми прави впечатление в нея, нека отново се обознача като вярващ и баща на деца в училищна възраст, а също и като човек, който някога през 90-те с две ръце бих подкрепил "вероучение" в училищата.

И така... концепцията.

Ще опитам да игнорирам неутралния й до безличност стил, който подозрително прилича на генериран от изкуствен интелект ("в днешния динамичен и често противоречив свят училището играе ключова роля" и т.н.), както и нейната структурна подреденост. Оставям настрана стила и ще опитам да я разгледам по същество, да вникна в конкретиката. За съжаление обаче, предложените 5 страници от МОН приличат на комбинация от доброжелателни идеи без каквато и да е конкретика.

Все пак разбирам, ние родителите ще можем да избираме какво да учат децата ни - вместо една задължителна програма, сега се предлагат три: Православие, Ислям, или Добродетели(Етика). Т.е. в рамките на задължителното, ние ще можем да избираме.

Неясното в тази нова концепция се крие още в края на първа страница, а именно, че тя предлагала само в "най-общ план" съдържанието на учебна програма "добродетели/етика", като подчертава, че по другите два варианта – "Религия – православие", или "Религия – ислям" ще се стъпи на "действащите в момента програми за конфесионално изучаване на религия." Което значи, че все пак ще се ползва същата богословската програма, която вече коментирах в предишната публикация. Или ще е друга? Знае ли някой? Кой е запознат с тези програми? Как те ще се изпълняват? Как ще се администрират и прилагат? Как ще се преподава, да речем "конфесионално православие" от светски учители, а не от свещеници?

И нека питам, ама честно — всъщност колко български родители въобще знаят какво е "конфесионално"?! Аз, например, допреди месец не подозирах, че имаме такава дума в употреба. И се чудя какво нередно намериха авторите на тази концепция в думи като "верско", или "вероизповедно", или пък в изрази като "православно вероучение", "ислямско вероучение"... Аз бих предложил "вероизповедно обучение по религия". Откъде-накъде "конфесионално"?! За да звучи по-така ли? Или да е по-неразбрано, да звучи светско, ама да е друго?

Ето някои от най-важните въпроси:

а) Разделение на децата по религиозен признак.

Още от първи клас и така до края. В час по религия християнчетата (ако са православни) ще са в една класна стая, а мюсюлманчетата в друга? Така ли е? Но, ако е само едно турче, например, то къде ще иде? Ще има за него отделна стая и отделен учител? А ако има две християнчета в някое мюсюлманско село някъде и останалите учат ислям, с тях пък какво ще се прави в час по религия?

Но не е ли целта на Образованието да не СЕГРЕГИРА децата по какъвто и да е признак, а да насърчава точно обратното?

б) Неравнопоставеност.

Хубаво, ще учат православие и ислям. Ами ако има протестантчета? Или еврейчета? А с католицизма какво правим? А алианите-шиити от разградско? Те сунитски ислям ли ще учат? Той е толкова различен от техния шиитски?

в) Ресурсно обезпечаване.

Не всички живеят в София. Как малки училища в малки населени места ще осигурят три отделни потока обучение?

г) Учителска квалификация.

Колко години подготовката са необходими на учителите? Доколкото аз мога да преценя — най-малко 5-7 години при свръхбърза и компетентна организация. А реалистично — повече.

д) Кой ще гарантира, че конфесионалното обучение (православие и ислям) ще отговаря на принципите на светското образование? Как предпазваме децата от проповедници на фундаментален (уахабитски) ислям, или дугински тип православие?

Да обобщя:

Изглежда, че концепцията е частично съвместима със светското образование, защото все пак предоставя възможност да НЕ се учи религиозно обучение и изглежда, че залага на етични, а не теологични принципи. Но тя включва:

а) верско обучение в държавното образование и

б) никакви гаранции срещу индоктринация в рамките на конфесионалните програми.

Така че, на практика се нарушават основни принципи за разделение на църква и държава.

Да, декларира се някакъв стремеж към обективно разглеждане на различни религии, акцентира се върху развитието на реални социално-емоционални умения, които имат практическа стойност и всичко звучи добре.

Но това е само някаква идейна рамка. И да бъде занимавана цялата държавна машина, да бъде ангажирана тази огромна обществена енергия с една толкова неразработена идея е като някой да отиде в кметството да иска разрешение за строеж на 5-етажна обществена сграда в центъра на града, ама носи една папчица вътре с идеен проект от 5 странички. И очаква обществото хем да му я обсъжда, хем да му я одобри, хем и да му я финансира.

И сега моят въпрос е: какво налага въобще да говорим за тази нова концепция? На какви образователни нужди тя дава решение? Защо тези образователни нужди не могат да се решат в рамките на сегашните програми?

Цитирам концепцията: "високото ниво на релативизъм" в съвременното общество затруднявало учителите във възпитателната им работа и пречело на "формирането на устойчива нравствена култура". Сериозно ли? Това ли било причината образованието да е на нивото, на което е? И нравствената култура да е на тази висота? "Високото ниво на релативизъм"? А какво значи "високо ниво на релативизъм"? Мисля, че колкото "слънчевите изригвания" са причина за главоболието у някои лековерни читатели на жълта преса, толкова и "високо ниво на релативизъм" пречи на образованието да е такова, каквото трябва да е. "Високото ниво на релативизъм" у нас се нарича "Всеки сам си преценя" и борбата срeщу него е чрез критическо мислене, наука и по-висока степен на съзнание. Чрез качествено образование.

Защото тази концепция на практика казва, че съществува морален дефицит както в съвременното ни общество, така и в образователната ни система и тя може да ги лекува. Понеже явно съществуващите учебни предмети не развиват в достатъчна степен морално съзнание, въпреки че в някаква форма се изучава и Философия и Етика и Гражданско образование.

Обаче настоящата концепция не посочва никакви конкретни изследвания или емпирични данни, които да очертават размера, или характера на моралния дефицит в българското общество. Ето защо обяснението за въвеждане на концепцията е неубедително както от научна, така и от педагогическа гледна точка, защото не се основава на:

-- ясни емпирични данни;

-- не дава проверени предположения за моралното състояние на обществото;

-- не обяснява защо съществуващите към момента предмети не са достатъчни за нравствено възпитание на младите хора, а трябва да се въведат нови предмети.

В заключение:

Настоящата концепция изглежда не като искрен опит за търсене на отговор на реални и емпирично установени образователни нужди, а на проба дали може да се угоди на някаква чужда, неназована и най-вероятно външна заръка.

И тази заръка минава през задължителния предмет "Религия."

Засега изглежда, че допълнението "Добродетели/Етика" е компромисът, който има за цел да успи по-голямата част от нас, за да бъде изпълнен някакъв вече поет ангажимент от някого в това правителство.

Към кого и как -- нямам никаква представа, мога само да гадая.

Но единственият ангажимент, който Министерството на образованието може да поема е ангажимента към бъдещето на българските деца. И към онзи "Бог на разума", за който пише Христо Ботев в стихотворението си "Моята молитва".