Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A
В края на една доста тежка за България и света година и в навечерието на надеждите ни за по-хубави дни, в редакцията ни получихме едно писмо.

От един човек, който въпреки несгодите намира смисъл да подаде ръка. Разказа на една жена, която е орисана с талант, за един творец, който има сърце и един пенсионер, който нарича нещата с истинските им имена.

Тя е Татяна, а думите й не се нуждаят от повече коментари:

Интригуваща е историята на 900 000 пенсионери в страната - всяка по своему. Не съм изключение. Просто някои от тези хора се отчайват, поболяват се и тихичко си умират - само в моя блок с 12 апартамента за две години си отидоха двама точно по този начин - от недоимък. Единият беше съвсем самотен, а холът му беше пълен с книги от "Световна Класика". Понякога разделях с него малкото храна, която успявах да набавя от някоя продадена картина...

Съседите до неговата врата тънеха в разкош и се хвалеха с петцифрените си разходи за обзавеждане, в същото време докато човекът до тях бавно умираше, звънейки по вратите за филия хляб десетина дни преди всяка своя пенсийка. 

Та темата ми е за изгубената човечност - като гледам в YouTube как животни се притичват да спасяват хора...

Аз съм художник - жена, имам тежък артрит на ръцете, с които рисувам. Разходите за "Бестифлекс стави" 165 лв./мес. са най-тежкото перо от минималната ми пенсия, нека не изпадаме в подробности КАК разпределям остатъка, за да оживея. А ако не пия това лекарство, изпитвам силни болки. Продължавам да рисувам!!! Преди пандемията имах доста успешни изложби - провеждах ги със същата благотворителна цел, каквато е идеята ми и сега. 

С най-искрени пожелания за здраве и късмет през Новата година! Татяна.