След катастрофалния край на Междусъюзническата война през 1913 г., България остава изолирана и унизена. Тя губи Южна Добруджа и голяма част от Македония. В обществото нарастват реваншистките настроения, като същевременно избуява стремежа за национално обединение на всички българи в една държава.

През 1914 г., когато избухва Първата световна война, България първоначално запазва неутралитет. Управляващият кабинет на д-р Васил Радославов внимателно следи развоя на събитията и преговаря както със Съглашението (Русия, Великобритания, Франция), така и с Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя), предава информационният център на МО. 

Двете страни се опитват да привлекат България на своя страна, обещавайки териториални компенсации. Съглашението предлага части от Македония, но без гаранции, а Централните сили обещават почти цяла Вардарска Македония и подкрепа срещу Сърбия.

На 6 септември 1915 г. България подписва таен договор с Германия и Австро-Унгария, с който се присъединява към Централните сили. На 14 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия, с което официално влиза в Първата световна война.

Българските войски настъпват в съюз с германски и австро-унгарски части и постигат бързи успехи. Сърбия е разгромена, а България завзема голяма част от Македония.

След първоначалните победи, България се включва в боевете срещу сръбската и френската армия на Македонския фронт, както и в Румъния (1916 г.), при което успява да си върне Южна Добруджа. В боевете край Дойран на Македонския фронт българската армия под командването на генерал Владимир Вазов показва изключителен героизъм.

Въпреки успехите, страната търпи тежки загуби, страда от недостиг на храна и ресурси, населението е изтощено и недоволно. През септември 1918 г. войските на Антантата пробиват Македонския фронт. На 29 септември 1918 г. България подписва Солунското примирие и излиза от войната — първата от Централните сили, която капитулира.

Последиците са тежки. България претърпява национална катастрофа — втора за десетилетие. По силата на Ньойския договор (27 ноември 1919 г.) страната губи Южна Добруджа (дадена отново на Румъния), Западните покрайнини (на Сърбия), Беломорска Тракия (на Гърция). Армията е ограничена като брой и въоръжение, икономиката е в криза, а общественото недоволство расте.

Въпреки че България излиза от Първата световна война победена и преживява тежка национална катастрофа, храбростта на българския войник остава символ на достойнство, дълг и любов към родината. Историята не е само за победителите – тя е и за онези, които, дори изправени пред невъзможното, не се предават.

Един от най-ярките епизоди е Дойранската епопея (1917–1918 г.). Под командването на генерал Владимир Вазов, българските войници отблъскват многократни атаки на английски и френски части, които имат числено и техническо превъзходство. Въпреки тежките бомбардировки и непрестанния огън, Дойранският фронт остава непробит. Дори британските офицери по-късно признават доблестта на българските войници – при визитата на генерал Вазов в Лондон през 1936 г., те го посрещат с почести.

През 1916 г. България се изправя срещу Румъния и Русия в Добруджа. Под командването на генерал Стефан Тошев, българските войски успяват да превземат Тутракан и Добрич, с което осигуряват връщането на Южна Добруджа. В битката при Тутракан, продължила само два дни, българите пленяват над 28 000 румънски войници – изключителен успех, който впечатлява и германското командване.

По фронтовете на Първата световна война българският войник се отличава с издръжливост, дисциплина и дълбоко чувство за дълг към родината. Въпреки бедната екипировка, липсата на оръжие и тежките условия, армията запазва бойния си дух до последния момент. Хиляди обикновени селяни и работници, мобилизирани от всички краища на страната, проявяват невероятна смелост на фронта. Техният героизъм често е източник на гордост, но и на болка – защото много от тях не се завръщат у дома.

Днес имената на героите от Първата световна война са изписани по паметници в цялата страна – в София, Дойран, Тутракан, Плевен и десетки села. Те ни напомнят, че въпреки политическите грешки, храбростта на българския войник остава вечна.

Първата световна война завършва с тежки загуби за България, но подвизите на българските войници остават сред най-впечатляващите примери за храброст и дълг в историята на страната. От боевете при Дойран до защитата на Добруджа, българската армия показва дух, който предизвиква уважение дори сред противниците.

Храбростта на българския войник не се измерва с изхода на войната, а с готовността му да се бори за родината до последния си дъх. Историята може да запомни пораженията, но народът помни героите. Може да сме загубили войната, но не и честта си. Българският войник показва, че любовта към родината е по-силна от оръжията и политическите сметки. И затова сме длъжни да говорим за него – днес, утре и винаги.