Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A

България се намира в критична точка - към 2025 г. моделът на управление на републиканската пътна мрежа е в очевиден преразход и функционален дефицит. Въпреки че приходите от винетки и тол такси надхвърлят 1 млрд. лв. годишно, състоянието на инфраструктурата се влошава.

Според становище на Института за пътна безопасност, това противоречие е резултат от фрагментиран модел и бюджетиране "на остатъчен принцип". ФОКУС излага трите ключови елемента, които могат да променят системата според експертите:

Финансова независимост на АПИ

В момента АПИ работи под политическо и финансово подчинение като второстепенен разпоредител към МРРБ. Това води до "финансова мъгла", при която средствата от пътя не винаги се връщат в пътя.

Решението: АПИ да стане първостепенен разпоредител, отчетен директно пред Министерския съвет.

Резултатът: Пълна прозрачност на разходите и край на "аварийното асфалтиране" за сметка на системното планиране, както и оперативна гъвкавост и бърза реакция при аварии.

Създаване на единна "Българска пътна администрация" (БПА)

Разделението между управлението на пътищата (АПИ) и политиките за безопасност (ДАБДП) води до размиване на отговорността след всяка тежка катастрофа. ИПБ предлага сливане на двете структури в БПА. Така ръководството ще носи отговорност едновременно и за парите, и за броя жертви, като нито един проект не започва без одит за пътна безопасност.

Нов модел за Тол контрола

Събирането на таксите от същата структура, която ги харчи, създава риск от конфликт на интереси.

Предложението: Националното тол управление да премине към Министерството на транспорта (ИА "Автомобилна администрация").

Ефектът: Реален контрол върху тежкотоварния трафик - такси, претоварване и техническа изправност на едно място. Това е единственият начин да се ограничи разрушаването на пътищата от претоварените камиони, които са основен фактор за това.

Бюджетиране спрямо риска

Сърцевината на реформата е преминаване към инвестиции, базирани на социалната цена на бездействието. Средствата трябва да се насочват приоритетно там, където вероятността от тежки инциденти е най-висока.