11:11 / 19.08.2026
165
Социалните мрежи са част от ежедневието на децата и тийнейджърите, но кога употребата им се превръща в проблем и как влияят върху самооценката, съня, концентрацията и отношенията с връстниците?
На тези въпроси отговаря д-р Любомир Драганов – клиничен психолог и психотерапевт в Център за психологична помощ към УМБАЛ "Лозенец" в интервю пред лечебното заведение, който консултира деца в училищна възраст, младежи и семейства. Д-р Драганов има докторска степен по психология към БАН и обучение по схема терапия за деца, юноши и родители.
Д-р Драганов, защо социалните мрежи са толкова привлекателни за децата и тийнейджърите? Какво намират там, което ги кара да прекарват часове онлайн?
Социалните мрежи отговарят на някои много важни потребности, особено в периода на юношеството – потребността от принадлежност, от признание, от това да бъдем видими и приети от другите. В тази възраст мнението на връстниците придобива особено значение.
Когато едно дете получи харесвания, коментари или внимание, то може да преживее това като потвърждение: "Аз съм интересен“, "Аз съм харесван“, "Аз принадлежа към тази група“. Проблемът възниква ако това постепенно се превърне в основен начин, по който детето оценява себе си. Тогава социалната мрежа вече не е просто инструмент за общуване, а софтуерната архитектура започва да участва в изграждането на самооценката.
Тоест можем ли да кажем, че социалните мрежи влияят върху начина, по който едно дете възприема себе си?
Да, и това е един от важните въпроси. В юношеска възраст идентичността все още се изгражда. Детето тепърва си отговаря на въпросите "Кой съм аз?“, "Как изглеждам в очите на другите?“, "Какво мога?“, "Харесват ли ме?“.
Социалните мрежи дават огромно количество информация за това как изглеждат и живеят другите. Но много често това е селектирана реалност – показват се най-хубавите моменти, най-добрите снимки, успехите.
Детето сравнява своя реален живот с нечия подбрана версия на реалността. Това лесно може да доведе до усещане, че "всички са по-красиви, по-успешни, по-щастливи от мен“.
Това е един от начините, по които създателите и алгоритмите показват едностранчива версия на действителността, активираща истински емоции. Това намалява критичността към това, че съдържанието в крайна сметка е целенасочено създадено.
А какво се случва, когато това сравнение стане постоянно?
Може да се появи неудовлетвореност от себе си, несигурност, тревожност, а при някои деца и постепенно отдръпване от реалния живот. Особено важно е какво вече е било състоянието на детето. Социалните мрежи невинаги са причината за даден проблем. Понякога те въздействат в комбинация с нещо, което вече съществува – например ниска самооценка, тревожност, самота или трудности в отношенията с връстниците.
Затова не бих казал, че можем да поставим знак за равенство между социалните мрежи и психичните проблеми. По-скоро трябва да гледаме на тях като на една от средите, в които детето се развива.
Кои са най-честите сигнали, че употребата на социални мрежи вече е проблем?
Един от най-важните сигнали е загубата на контрол. Ако детето трудно спира, постоянно мисли кога ще използва телефона отново или се изнервя силно, когато достъпът му бъде ограничен, това заслужава внимание.
Друг сигнал е, когато социалните мрежи започнат да изместват други важни дейности – сън, училище, спорт, срещи с приятели, семейно общуване. Важно е да наблюдаваме и промяната в поведението. Ако детето започне да се изолира, стане по-раздразнително, тревожно, спре да се интересува от неща, които преди са му доставяли удоволствие, или има сериозни проблеми със съня, трябва да се запитаме какво се случва.
Можем ли да говорим за зависимост?
Тъй като социалните мрежи се стремят да задържат за по-дълго време своите потребители, те развиват технологии за задържане на вниманието ни, дори когато за нас може да е по-добре то да бъде насочено някъде другаде.
Трябва обаче да бъдем внимателни с думата "зависимост“. Не всяко дете, което прекарва много време онлайн, има зависимост. По-важният въпрос е каква функция изпълнява поведението. Ако детето използва телефона, защото му е интересно и след това може спокойно да го остави, ситуацията е различна от тази, при която телефонът се използва като основен начин за справяне със скука, тревожност, самота или неприятни емоции. Когато устройството се превърне в почти единственото средство за регулиране на емоциите, тогава вече имаме причина за сериозно внимание.
Социалните мрежи често са свързвани с тревожност и депресивни състояния при подрастващите. Каква е връзката?
Връзката не е толкова проста, че да кажем "социалните мрежи причиняват депресия“. Човешката психика не работи по този начин.
При едно дете, което вече е тревожно или се чувства самотно, социалните мрежи могат временно да му дадат усещане за контакт и принадлежност. Но могат и да задълбочат проблема, ако детето започне постоянно да се сравнява с другите, да бъде изложено на подкрепящо проблемни начини за справяне съдържание или да преживява негативни коментари и отхвърляне. Затова трябва да разглеждаме не само колко време детето е онлайн, а какво преживява там.
Кибертормозът също е сериозен проблем. Защо той може да бъде толкова тежък за едно дете?
При общуването онлайн често има по-малко задръжки и възможност за регулация на поведението в сравнение на това лице в лице, както и друг вид публичност и групиране. Също така детето може вече да няма място, в което да се почувства напълно защитено от случващото се. При традиционния тормоз има определено пространство – например училището. При кибертормоза преживяването може да продължи и вкъщи, през телефона. Освен това съдържанието може да бъде видяно от много хора и да остане онлайн. Това увеличава усещането за срам и безпомощност.
За едно дете е много важно да знае, че ако попадне в подобна ситуация, може да каже на възрастен, без да бъде обвинено с "Защо си в тази социална мрежа?“.
Има ли значение какво точно прави детето в социалните мрежи?
Огромно значение. Не бихме могли да сложим под един знаменател гледането на образователно съдържание, разговорите с приятели, създаването на съдържание и безкрайното пасивно скролване. По-важно от самия брой минути е какво се случва с детето вследствие на тази употреба. Ако след социалните мрежи то се чувства по-свързано с приятелите си, това е различно от ситуация, при която излиза от телефона по-тревожно, неудовлетворено или самотно.
А как влияят социалните мрежи върху съня?
Телефонът в спалнята означава, че денят не приключва реално. Детето може да продължава да получава съобщения, известия и ново съдържание.
Освен самото време, прекарано пред екрана, значение има и психическата активност. Ако детето е в постоянно очакване дали някой ще му пише, дали някой е харесал публикацията му или какво се случва в групата, трудно преминава към състояние на почивка. Затова едно от най-простите правила е телефонът да не бъде част от спалнята през нощта.
Какво мислите за идеята социалните мрежи да бъдат забранени за деца под 16 години?
Разбирам напълно защо обществото търси такава граница. Има реални рискове и желанието да бъдат защитени децата е напълно естествено. Но една възрастова граница сама по себе си няма да реши проблема. Дори да приемем, че 16 години е подходяща граница, трябва да се запитаме какво се случва преди тази възраст – кой учи детето как да разпознава манипулация, как да реагира на обиди, как да пази личните си граници, как да разпознава съдържание, което му вреди?
Забраната е само един от възможните инструменти, но не може да замени възпитанието, разговора и дигиталната грамотност, които трудно се случват без никакъв достъп до дигиталното съдържание. В същото време смятам, че е необходимо компаниите, които печелят от социалните мрежи, да бъдат задължени да ограничат достъпа на малолетни до някои решения, като например безкрайното скролване, известия, показатели за одобрение.
Но ако родителят просто забрани социалните мрежи, няма ли поне да предпази детето?
В някои случаи ограничаването е необходимо. Но ако то е единствената стратегия, рискуваме да създадем ситуация, в която детето просто започва да използва социалните мрежи тайно. Тогава родителят губи най-важното – възможността да знае какво преживява детето. По-скоро бих препоръчал ясни правила, които са обсъдени предварително. Детето трябва да разбира не само "нямаш право“, а и "защо това правило съществува“.
Как родителят да постави граници, без постоянно да влиза в конфликт с детето?
Като започне от отношенията, а не от телефона. Ако единствената комуникация между родителя и детето е "Остави телефона“, много трудно ще се изгради доверие. Родителят трябва да проявява интерес към света на детето – какво гледа, кого следва, какво му е интересно, какво го разсмива, какво го притеснява. Това не означава родителят да се превърне в следовател. Когато детето усеща, че възрастният действително иска да го разбере, то много по-лесно ще сподели и когато се случи нещо неприятно.
А трябва ли родителите да проверяват телефоните на децата си?
Това е много деликатен въпрос. Има разлика между родителски надзор и тотално нарушаване на личното пространство. Колкото по-малко е детето и колкото по-големи са рисковете, толкова по-голяма е нуждата от родителски контрол. С израстването обаче трябва постепенно да се увеличава и личната автономия. Целта не е детето да бъде постоянно наблюдавано, а постепенно да се научи само да се предпазва.
Какво да направи родителят, ако детето му казва: "Всички мои приятели имат TikTok, Instagram или друга социална мрежа, само аз нямам“?
Да не започва разговора с "Не ме интересува какво правят другите“. За детето това наистина е важно. В юношеството принадлежността към групата е много силна потребност. По-добрият подход е да се разговаря: "Разбирам защо искаш да си там. Нека видим заедно какви са рисковете и как можем да го направим по безопасен начин.“ Понякога родителят не може да елиминира риска, но може да научи детето как да го разпознава.
Каква е ролята на самите родители? Не се ли случва често възрастните да изискват от децата си нещо, което самите те не спазват?
Разбира се. Децата наблюдават много повече, отколкото слушат. Ако родителят вечеря с телефона в ръка, проверява известията на всеки няколко минути и прекарва часове в социалните мрежи, трудно може убедително да обясни на детето, че телефонът трябва да бъде оставен. Затова един от най-силните инструменти е личният пример.
Ако трябва да дадете на родителите няколко конкретни правила, кои биха били те?
Важно е телефонът да не пречи на съня и да има моменти, в които той остава настрана – например по време на хранене и семейното общуване. Родителите е добре да познават дигиталния свят на детето си, без това непременно да означава да следят всяка негова стъпка. Също толкова важни са разговорите за кибертормоза, сексуалното съдържание, контактите с непознати онлайн, споделянето на лични снимки и информация. Те могат да включват и рефлексия върху това ка работи вниманието и по какъв начин съдържанията в социалните мрежи се подбират по начин, по който да сме склонни да прекарваме максимално време в тях. Способността да имаме съзнание за собственото внимание и как понякога то бива отвличано е все по-важна не само за децата, но и за възрастните.
И може би най-важното – да наблюдаваме детето, а не само часовника. Ако забележим промяна в настроението, съня, училищното представяне, отношенията с приятелите или интересите му, това е много по-съществен сигнал от това дали е прекарало точно два или три часа пред екрана.
Кога родителят трябва да потърси помощ от психолог?
Когато усеща, че вече не успява да достигне до детето. Особено ако има продължителна промяна в поведението – силна тревожност, изолация, проблеми със съня, спад в училищното функциониране, загуба на интерес към предишни занимания или постоянни конфликти около употребата на телефона. Не е необходимо проблемът да е станал огромен, за да се потърси консултация. Понякога няколко разговора с професионалист могат да помогнат на родителя да разбере какво се случва и как да подходи.
В крайна сметка социалните мрежи враг ли са на децата?
Не бих ги определил като враг. Те са част от света, в който децата растат. Въпросът е дали детето управлява употребата си или употребата започва да управлява него. Нашата задача като възрастни не е просто да отстраним всичко, което крие риск. Трябва да помогнем на детето постепенно да изгради способност да се справя с този свят.
Ако можете да отправите само едно послание към родителите на деца под 16 години, какво би било то?
Не започвайте с телефона. Започнете с детето. Питайте го какво преживява, какво го радва, какво го притеснява, какво се случва с приятелите му. Ако изградим отношения, в които детето знае, че може да дойде при нас и когато е направило грешка, тогава имаме много по-голям шанс да го предпазим. Социалните мрежи няма да изчезнат. Затова най-важното е да помогнем на децата да изградят критично отношение и вътрешни граници, а не само външни забрани.
