11:20 / 25.04.2026
2395
България е сред страните с най-много върховни съдии в Европа и това е само знак за структурно претоварена и лошо организирана съдебна власт. Особен вид самоуправление, отдалечено от ефективност и приближено до публичното разхищение на средствата на българските граждани, изводите са на Иван Бергов от ИПИ. Вместо да решава проблема, големият брой съдии го прикрива – системата компенсира липсата на ефективни филтри за слабостите на по-ниските инстанции, където съдиите са също толкова много, колкото и на върха, пише експертът, цитиран от ФОКУС.
Данните на CEPEJ показват, че България се нарежда сред държавите с най-висок брой върховни съдии в Европа, като числеността им надхвърля значително тази в повечето страни членки и се доближава единствено до Гърция. Докато в редица европейски системи върховните съдилища функционират с десетки съдии, в България техният брой е над сто, което поставя въпроса не просто за мащаба, а за функцията на тези институции.
Високият брой върховни съдии в България, съпоставен с данните на CEPEJ, не е самостоятелен проблем, а симптом за структурен дисбаланс в организацията на съдебната власт, при който върховните съдилища изпълняват функции извън класическата си роля на уеднаквяване на практиката и развитие на правото.
Ключовият въпрос не е колко са съдиите във върховните съдилища, а защо системата генерира необходимост от такъв обем и ако необходимостта е отпаднала – не следва ли да има държавна реакция, нещо различно от "съдебна реформа“. В този смисъл българският модел показва отклонение от европейската логика, при която върховните съдилища действат като висша селективна юрисдикция.
Сравнението с държави като Гърция, които също поддържат голям брой върховни съдии, потвърждава, че това не е въпрос на традиция, а на институционален проблем. При липса на ефективни процесуални филтри и при натиск за решаване на голям обем дела, върховните съдилища се превръщат в органи за количествено правораздаване, което подкопава качествената им функция. Но дали е въпрос на реално правораздаване или на статистика?
Къде е ВКС в тази ситуация?
При преглед на обобщената информация за образуването, движението и приключването на делата във Върховния касационен съд за периода 2020–2024 г. във ВКС постъпват средно между 9 000 и 10 500 дела годишно, като през 2020 г. се наблюдава по-нисък обем поради пандемията, а след 2021 г. нивата се стабилизират около 10 000 дела годишно. Съществена особеност е, че значителна част от делата приключват още във фазата на селекция /недопускане до касационно разглеждане/, което ограничава броя на делата, достигащи до същинско разглеждане. Това потвърждава ролята на ВКС основно като касационен филтър, а не като инстанция с масово правораздаване. Казано накратко – малко са делата, стигнали до същинско разглеждане.
Как стоят нещата във ВАС?
За периода 2020–2024 г. Върховният административен съд разглежда значително по-голям обем дела в сравнение с ВКС, като годишно постъпват и се решават приблизително 12 000 – 17 000 дела, със сравнително стабилна тенденция след пандемичния спад през 2020 г. Характерно за ВАС е, че значителна част от делата се разглеждат по същество /включително като първа инстанция по определени категории спорове/, което обяснява по-високата натовареност и по-големия брой окончателни съдебни актове.
Затова въпросът не е колко съдии има във върховните съдилища, а защо са необходими толкова много и необходими ли са? Докато този въпрос остава без отговор, всяка реформа ще се ограничава до числата, без да засяга същността. На този фон имаше ясна заявка от предишното редовно правителство на ГЕРБ и ДПС чрез Министерството на финансите броят съдии да се увеличи с 16 съдии, съответно с допълнителни разходи за 2 млн. евро. Служебното правителство оттегли идеята (повече виж тук).
Без промяна обаче, намаляването или увеличаването на броя съдии би имало единствено статистически ефект, без съществено отражение върху ефективността и качеството на правосъдието. Така високият брой върховни съдии е симптом на натоварена система, а не признак за сила.
В заключение
Това поставя и по-неудобния въпрос: дали системата не използва върховното ниво като механизъм за компенсиране на дефицити на по-ниски нива. Ако отговорът е положителен, тогава увеличаването или поддържането на висок брой върховни съдии не решава проблема, а го институционализира.
