09:41 / 12.07.2026
501
През последните седмици служители в съда и прокуратурата обърнаха внимание на въпроса за възнагражденията си. Факт е, че на част от тях заплатите действително са ниски. Това пишат икономисти на ИПИ, цитирани от ФОКУС.
В интерес на истината обаче е необходимо да посочим и други факти:
Служителите в прокуратурата са над три пъти повече от европейската медиана. Нещо повече – по отношение броя на администрацията в прокуратурата сме първи и то не само в ЕС, но сред всички държави членки на Съвета на Европа;
съдебната администрация в България е почти двойно повече от европейската медиана;
Администрацията на ВСС от 2012 г. до 2023 г. се е увеличила от 108 заети щатни бройки до 174 заети щатни бройки (а утвърдената обща численост – от 109 до 189). Вероятно последните 2-3 години ръстът продължава.
Тези числа биха били по-лесни за защита, ако съдебната система работеше в среда на растящо население и увеличаваща се работа. Реалността показва, че както населението на страната, така и работата на съда и прокуратурата намаляват[1]. На този фон въпросът не е просто трябва ли служителите в органите на съдебната власт да получават достойно възнаграждение. Разбира се, че трябва. Истинският въпрос е друг: необходим ли е този брой администрация и разпределена ли е тя адекватно спрямо реалната натовареност на отделните органи?
Увеличаването на заплащането и въобще гарантирането на достойни възнаграждения е възможно при ефективно управление на ресурсите – човешките и финансовите. Това означава:
съдебна карта, съобразена с натовареността и демографската и икономическа действителност, а не историческа инерция. Не е оправдано териториалното разпределение на съдилищата да остава почти непроменено, когато населението, делата и нуждите от правораздаване се променят;
администрация, оразмерена спрямо реалната натовареност, а не спрямо необходимостта да се намери работа на поредните шуренайки, етърви, учинайки, девери, сваковци и др. В система, в която едни органи са хронично по-слабо натоварени, а други работят под напрежение, механичното поддържане и раздуване на щатове не е кадрова политика, а отказ от такава;
ясна управленска логика: кой орган от колко служители има нужда, за какви конкретни функции, по какви критерии се определя числеността и как се оценява дали тя е оправдана. В момента твърде често изглежда, че числеността на администрацията е продукт на натрупване във времето, а не в резултат на анализ на необходимостта.
Затова разговорът, сведен единствено до възнаграждения, е разговор за следствието, не за причината. Ако целта е съдебните служители да получават по-адекватно на работата си заплащане, това трябва да стъпи върху реформа в понастоящем лошото управление на кадровите и финансовите ресурси. Достойното възнаграждение на съдебните служители е легитимна цел. Но това не може да бъде алиби за отказ от разговор за свръхобезпечена, неравномерно натоварена и лошо управлявана съдебна система.
