20:41 / 18.07.2026
498
От основаването на Софийския университет “Св. Климент Охридски" през 1888 г. България е изградила традиция на държавното висше образование, създавайки голям брой висши училища, често силно специализирани в предлагането на знания и умения в тясна професионална и научна област. Това сочи анализ на ИПИ, цитиран от ФОКУС.
Така въпреки сравнително скромното си население, България продължава да поддържа изключително голям брой държавни висши училища (без да се отчита Академията на МВР), които през 2026 г. ще получат приблизително 707 милиона евро държавно финансиране. Независимо от усилията на държавата да поддържа тяхното функциониране, значителна част от тези институции са твърде малки, което води до нисък прием на студенти, ограничен потенциал за научни изследвания и сравнително слабо икономическо влияние. В същото време, повечето български младежи предпочитат да кандидатстват в големите университети, а между 8 и 10% избират да получат висшето си образование в чужбина. Така държавата изразходва значителни обществени средства за поддържането на институции, които не генерират съществен икономически или научен ефект.
Графиките ясно показват дисбаланса в системата на висшето образование: докато няколко големи университети получават значително държавно финансиране и имат висок планиран прием, повечето са малки институции, които поддържат самостоятелни административни структури въпреки ограниченото си финансиране и минималните очаквания за прием. Макар в някои случаи естеството на програмите , определя вида на финансирането, което получават, и броя и профила на студентите, които привличат, мащабът, в който функционират тези по-малки институции поставя под въпрос дали запазването на тяхната самостоятелност действително допринася за по-високата им продуктивност.
Един възможен начин за преодоляване на този проблем е обединяването на висши училища на териториален принцип. Така институциите, в които се обучават малко студенти и разполагат със скромни ресурси, могат да бъдат присъединени към някой от водещите университети в съответния регион.
Предложената реформа има за цел да реши няколко съществени проблема. На първо място, включването на по-малките университети като нови факултети или структурни звена към големите университети ще повиши техния престиж, но още по-важно – ще даде реален позитивен ефект като разшири потенциала им както в образователния процес, така и в научните изследвания. За съжаление дори големите български университети, все още изпитват трудности да се утвърдят на международната сцена по начина, по който правят много университети в САЩ, Западна Европа и Китай. Разширяването на спектъра от образователни програми чрез подобни обединения би направило университета по-привлекателен както за повече български студенти, така и за по-голям брой чуждестранни кандидати, които биха проявили интерес към образование в България.
Това обединяване на университети ще има положителен ефект и върху студентите и и учебните програми на по-малките сливащи се институции: чрез обединяването им с по-голям университет тези звена потенциално могат да получат достъп до най-добрите преподаватели и ресурсите на институцията като цяло, включително до библиотеки, лаборатории, оборудване, международни мрежи и др. под. Това означава и възможност повече изявени умове да се съберат в рамките на една и съща институция, което ще подобри качеството на обучението и научноизследователската работа.
Създаването на един силен регионален университет във всяка област би оказало положително въздействие и върху местната икономика. По-престижен, по-продуктивен и по-конкурентоспособен университет ще насърчи завършващите средно образование да останат в своя регион, да продължат висшето си образование там и впоследствие да се реализират професионално в местната икономика, вместо да се насочват към София или към университети в чужбина.
Допълнително предимство на подобна консолидация е, че ограниченото публичното финансиране няма да се разпределя между много на брой институции. Вместо това средствата могат да бъдат концентрирани в няколко по-големи и по-конкурентоспособни университета, което ще им позволи да развиват вече силните си академични програми и научноизследователска дейност, както и да инвестират в материална база. Заедно с това по-големият брой студенти би довел и до увеличение на приходите от студентски такси, което в някаква степен би намалило зависимостта от държавното финансиране за всеки отделен университет.
Ако управляващите желаят да оптимизират системата за финансиране на висшето образование и да изгради университети, съпоставими с водещите висши училища в Европейския съюз, държавата следва да стимулира и обединяване на по-малките държавни университети в няколко големи, престижни и конкурентноспособни институции с по-висок образователен, научен и икономически принос.
