2018 г.

Koнcтитyциoнният cъд взема peшeниe, c ĸoeтo пpиeма, чe изpaзът "c пpaвo нa пoвтopнo нaзнaчeниe“ в paзпopeдбaтa нa чл. 129, aл. 6 oт Koнcтитyциятa изĸлючвa възмoжнocттa зa нaзнaчaвaнe нa eднo лицe зa aдминиcтpaтивeн pъĸoвoдитeл нa ĸoнĸpeтeн cъд, пpoĸypaтypa или cлeдcтвeнa cлyжбa зa пoвeчe oт двa мaндaтa. Cъщoтo лицe мoжe дa бъдe нaзнaчaвaнo нa дpyги pъĸoвoдни длъжнocти в cъдeбнaтa влacт.

2018 г.

Властите в Сърбия връчват призовка и 11 хиляди страници обвинителен акт на банкера Цветан Василев.

2015 г.

2015 г. – Жельо Желев, първият президент на Република България (* 1935 г.)

Желю Митев Желев е български философ (доктор на философските науки), дисидент и политик, държавен глава на България между 1 август 1990 и 22 януари 1997 г.

4-ти и последен председател (президент) на Републиката: Народна република България (1 август – 15 ноември 1990);

Република България (15 ноември 1990 – 22 януари 1992).

1-ви президент на Република България (22 януари 1992 – 22 януари 1997).

1980 г.

Открита е самостоятелна изложба на Светлин Русев в галерията на ул. "Шипка" 6.

Светлин Русев (С. Р. Вълчев), роден на 14 юни 1933 г. в с. Върбица, Плевенско, е български художник. Завършва живопис във ВИИИ (днешната Художествена академия) при Д. Узунов; професор от 1977. Председателства Съюза на българските художници от 1973-1985 г., първи зам.-председател е на Комитета за култура в периода 1982-1984 г., от 1985 г. е директор на Националната художествена галерия. В художествения живот на България се налага в края на 50-те години на миналия век (композициите "Интерниране" и "Копачки"). През 1961 г. получава златен медал от Първата младежка изложба в София. Има успешни изяви в областта на кавалетната, монументалната живопис и рисунката. Създава художествени образи с монументално внушение, изградени с точен рисунък и монохромен колорит: "Трактористи" (1960 г.), "Жена с хляб" (1961 г.), "Пред разстрел" (1963 г.), "Преди боя" (1964 г.), "Клетва" (1966 г.), "Прощаване с патриарх Евтимий" (1968 г.), "Безработни 1933" (1968 г.), "Отдих" (1969 г.), "Ден последен" (1972 г.), "Краят на работния ден" (1974 г.), "Самуилови воини" (1975 г.), "Батак" (1977 г.), "Светлина и мрак" (1978 г.), "Жената на миньора" (1979 г.), "Размисъл" (1980 г.), "Очакване" (1980 г.) и др. Автор е на портрети, в които пресъздава майсторски типажа и психологическото състояние: "Портрет на майката на художника" (1967 г.), "Портрет на Богомил Райнов" (1970 г.), "Портрет на Кирил Петров" (1971 г.), "Портрет на Дечко Узунов" (1973 г.), "Портрет на Васка Емануилова" (1975 г.), "Портрет на Николай Шмиргела" (1977 г.), "Портрет на Николай Райнов" (1978 г.) и др. Работи в областта на пейзажа ("Пейзаж в червено", 1969 г.; "Есенен пейзаж", 1969 г.; "Пейзаж от Балчик", 1972 г.; "Пейзаж от Мелник", 1973 г.; "Пейзаж от София", 1976 г.; "Пейзаж в бяло", 1977 г.) и натюрморта. В живописния цикъл "България" (1970-1980 г.) разкрива нови черти в етнопсихологическия облик на българката. Рисува актови творби и композиции, работи в областта на монументалното изкуство (Централна гара в София, 1975 г.; НДК, 1980 г.; стенописва ц. "Св. Петка" в местността "Рупите" до Петрич, 1993-1994 г.). Член е на "Салон д’Отон" в Париж, на салон "Ника-кай" в Токио, на академия "Медичи" в Рим, на Академията за изкуства в Москва; почетен член-кореспондент е на "Кюнстлерхаус" във Виена. Носител е на награда "Паисий Хилендарски" (2001 г.).

1934 г.

С решение на правителството е въведен държавен монопол върху житото и ръжта.

1913 г.

В хода на Балканската война започват Българо-румънски преговори в София. Княз Гика настоява да получи 3300 кв. км в Южна Добруджа.

Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.).

1912 г.

Шведският писател Алфред Йенсен издига кандидатурата на Пенчо П. Славейков за Нобелова награда по литература за 1912 г.

Пенчо Славейков е български поет, действителен член на БКД (1898 г.), син на П. Р. Славейков. Следва философия в Лайпциг в периода 1892-1898 г. Активно участва в редактирането на списание "Мисъл".

Обществено-политическите и естетическите му възгледи се оформят под влияние на възрожденския демократизъм, реализма на руската класическа литература и българското народно творчество, на немската философия и психологизма на индивидуалистичната естетика. Майстор е на кратки лирични произведения - "Сън за щастие", епични - "Епически песни", "На Острова на блажените", творби. Разработва мотиви и от народното творчество. В поемата "Кървава песен" пресъздава трагизма на Априлското въстание. Превежда творби от немски поети. Умира в изгнание в Италия.

1903 г.

Роден е Златан Дудов - германски режисьор от български произход, класик на германското кино. През 1929 г. е стипендиант в СССР, където се запознава с Айзенщайн. Дебютът му "Куле Вампе" (1932 г.) е в традициите на пролетарското популярно изкуство (т. нар. соцреализъм). Емигрира в Париж през 1934 г., живее в Швейцария през 1940 г.. През 1945 г. се завръща в Берлин.

По-известни филми: "Сапунени мехури" (1933 г.), "Хляб наш насъщни" (1949 г.), "Семейство Бентин" (1950 г.), "Съдбата на жените" (1952 г.), "По силни от нощта" (1954 г.), "Капитанът от Кьолн" (1956 г.), "Превратности на любовта" (1959 г.). Умира при автомобилна катастрофа. Не успява да завърши "Кристина" (1963 г.). Златан Дудов умира през 1963 г.

1900 г.

Роден е Исак Осипович Дунаевски - руски композитор. Автор е на съветски масови песни и оперети - "Волният вятър", "Бялата акация", на музика към филми - "Цирк", "Децата на капитан Грант".

1899 г.

Родена е Надежда – българска княгиня, последното дете на княз (цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза; сестра на цар Борис III. На 24 януари 1924 г. се омъжва за Вюртенбергския херцог Албрех-Евгени и от брака си с него има пет деца: Фердинанд-Евгени, Маргарита–Луиза, Евгени-Еберхард, Александър-Евгени и София. Не се занимава с политическа дейност.

 

 

1894 г.

Роден е Борис III - цар на българите от 1918 г. до 1943 г. Син е на княз (цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза. Роден е в София. Получава веднага титлата княз Търновски. Негов брат е княз Кирил Преславски, а сестри – княгините Евдокия и Надежда. Поради ранната смърт на майка им (1899 г.) децата растат под непосредствения надзор на баба им – княгиня Клементина. Получават образованието си в Двореца като преподаватели са им видни учители от столичните училища. След завършване на средното си образование Борис III слуша лекции във Военното училище в София. След навършване на пълнолетие през 1912 г. официално е провъзгласен за престолонаследник на българския престол. Участва като офицер със специални поръчения в Балканската война (1912–1913 г.) и в Междусъюзническата война през 1913 г. След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) известно време е адютант на главнокомандващия Българската армия, но после отново е офицер за специални поръчения. След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Борис III. През първите няколко години от царуването си се въздържа от активно участие във вътрешнополитическия живот на страната. Не одобрява управлението на БЗНС (1919–1923 г.), начело на което стои Ал. Стамболийски. Става инициатор на военен заговор, организацията на който възлага на ръководителите на Военния съюз и новопоявилата се формация Народен сговор. След успеха на акцията на 9 юни 1923 г. пристъпва към укрепване на положението си като първостепенен фактор в цялостния политически живот на страната. Подкрепя сговористкото правителство на проф. Ал. Цанков до лятото на 1925 г. и когато то става неудобно от външни съображения, се разграничава от него, което довежда и до парламентарното му бламиране в началото на януари 1926 г. Работи в тесен контакт и с второто сговористко правителство начело с А. Ляпчев. През октомври 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джованна (Йоанна). От брака им през януари 1933 г. се ражда първото им дете – княгиня Мария Луиза. След два преходни кабинета, през ноември 1935 г. Борис III поема цялата власт в свои ръце. През юни 1937 г. се ражда и второто дете на царското семейство - Симеон, който също получава титлата княз Търновски.

В началото на Втората световна война Борис III се придържа към курс на неутралитет. Натискът на Берлин за въвличане на България във войната става все по-силен. На 1 март 1941 г. правителството на проф. Б. Филов, подписва Тристранния пакт, в резултат на който България става съюзник на държавите от хитлеристката ос. От този момент Борис III е лишен на практика от възможността да провежда самостоятелна външна политика. Той се оказва безсилен да се противопостави на следващото искане на своите съюзници – да обяви война на САЩ и Великобритания, което става на 13 декември 1941 г. В средата на август 1943 г. той предприема поредното си посещение при А. Хитлер. След завръщането си към 20–21 август неочаквано заболява тежко и след едноседмични мъчения умира на 28 август. Смъртта му е съвсем

неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола веднага е въздигнат синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: проф. Б. Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов.

1888 г.

Владиците в Светия синод (Симеон Варненско-Преславски, Константин Врачански и Климент Търновски) са откарани под конвой до епархиите им, защото вземат решение да не споменават в божествената литургия името на княз Фердинанд като узурпатор и са негласно подкрепени от екзарха. През януари 1889 г. те проповядват против властите и са поставени под домашен арест.

1882 г.

Роден е Теодор Траянов - поет, преводач и дипломат. Участва като доброволец в Балканската война през 1912–1913 г. От 1914 г. е в системата на Министерството на външните работи и изповеданията. Служител е в Българското посолство във Виена (1914–1921 г.) и в Бреслау (дн. Вроцлав) (1922–1923 г.). Уволнен е след държавния преврат на 9 юни 1923 г. от правителството на проф. Ал. Цанков. Автор е на стихосбирката "Пантеон". Превежда от немски език.

1878 г.

В хода на Руско-турската освободителна война отряд български опълченци освобождават Котел.

Същия ден пълномощниците на Високата порта уведомяват главнокомандващия велик княз Николай Николаевич за безусловното приемане на предварителните условия на примирието.

1875 г.

Роден е Атанас Буров - политически и държавен деец, банкер. Завършва икономически и правни науки в Париж. Завръщайки се в България става един от лидерите на Народната партия и като такъв заема важни държавни постове – подпредседател на ХV ОНС, министър на търговията в правителството на Ст. Данев (1913 г.) и в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски (октомври 1919 – май 1920 г.). Противник е на управлението на БЗНС, организира участието на привържениците на Конституционния блок за акцията в Търново през септември 1922 г. След неуспеха на акцията е принуден да

емигрира. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. се завръща в България и става един от основателите на Демократическия сговор. Той е министър на външните работи в правителството на А. Ляпчев (1926–1931 г.). По-късно участва в управлението на страната за кратко време като министър без портфейл в правителството на К. Муравиев (2–8 септември 1944 г.). По време на Втората световна война (1939–1945 г.) като противник на отечественофронтовската власт е репресиран и загива.

1857 г.

Роден е Петър Ораховац – лекар и обществен деец, един от организаторите на здравното дело в България. Роден е в Орехово, Черна гора. Следва право в Русия. През 1875 г. прекъсва обучението си и се включва във въстанието в Босна и Херцеговина през 1875–1878 г. Участва и в Сръбско-турската война през 1876 г. След това се завръща в Русия и завършва медицина в Москва. Установява се в България и от 1884 г. работи като околийски лекар в Кула, Ловеч, Видин, окръжен лекар в Ловеч и София. През 1898 г. е назначен за директор на Софийската общинска санитарна служба, а през 1901–1902 г. за директор на Държавна санитарна инспекция. След това преминава на свободна практика. Той е сред създателите и ръководителите на Българския лекарски съюз. През 1909–1910 г. е избран за член и председател на Върховния медицински съвет. Полага големи грижи за развитието на здравеопазването в България. Автор е на законопроект (1901 г.) за народното здраве, който предвижда разширяване на участъковия принцип и подобряване на санитарния надзор, на проект за изменение на Закона за опазване на общественото здраве (1903 г.) и др. По негово настояване е гласувано увеличение на санитарния бюджет с 25 % и отпускане на кредит за построяване на 35 нови болници. Изработва правилник за работа на болничните колегиуми и въвежда двустепенното обслужване на болните в стационарите. Участва в редактирането на сп. "Медицина", "Български лекар" и "Медицински напредък". Автор е на редица трудове, посветени на санитарното дело - "Санитарната организация и санитарното състояние на София", "Поглед върху нашите санитарни наредби", "Санитарната служба в София през войните 1912–1913" и др.

1856 г.

В Свищов е създадено първото българско читалище.

1844 г.

Георги Раковски е арестуван заедно с баща си в Котел. Те са наклеветени от котленските чорбаджии, че готвят бунт. В жалбата нап

видинския управител срещу Георги Раковски и баща му пише: "Сега ефендим - Стойко има едно момче, на име Сава, ходил по Европа, а сега дошел, ефендим, тук ат да язди, калъч върти и псува турците, рода и вярата им. Тъй като градът не може да поръчителства за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду си... Отървете ни от тях!" На 31 януари двамата са изпратени през Търново за Русе, където остават в затвора до 22 февруари. На 23 февруари са оковани във вериги. Георги Раковски и баща му Стойко са изпратени към Цариград, където прекарват 3 години в затвора.

1839 г.

Роден е Васил Диамандиев - учител, общественик, деец на македоно-одринското революционно движение. Роден в Охрид. Следва във Физико-математическия факултет на Московския университет, а по-късно продължава обучението си в Киевския университет. Работи като учител в Кукуш, Велес и Охрид. Преследван от гръцките фанариоти заради просветната си дейност, Диамандиев емигрира в Русия. Учителства в българското училище в Комрат, Бесарабия. По негова инициатива по време на Сръбско-турската война през 1876 г. се създава Комитет за подпомагане на българските доброволци. Този комитет продължава да функционира и по време на Руско-турската освободителна война през 1877–1878 г. След Освобождението се преселва в България и взема активно участие в държавния живот. Народен представител в Учредителното и в I ВНС. Той е един от инициаторите за откриването на Софийската публична библиотека (дн. НБ "Св. св. Кирил и Методий"). Изпълнява редица административни служби: председател на Кюстендилския окръжен съд, чл. на Русенския апелативен съд, чл. на Върховния касационен съд и др. Диамандиев не губи връзка с българите, останали извън пределите на България. Основава и става председател на "Македонска лига" в Русе, Македонско благотворително дружество в София и дружество "Македонски глас". През март 1895 г. се включва в учредяването на Върховния македоно-одрински комитет и е избран в неговото ръководство.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

National Geographic Arhive;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Енциклопедии – “LAROUSSE"

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни";