През 1040 г. избухва въстанието на Петър Делян, едно от най-големите на Балканския полуостров срещу византийското владичество. Откриват е паметникът на Царя-Освободител в София по проект на италианския скулптор Арнолдо Цоки. Храм-паметникът "Свети Александър Невски" е осветен на тази дата през 1924 година. Пак на 30 август, но през 1724 година руският цар Петър Първи тържествено пренася мощите на светеца Александър Невски в Санкт Петербург. Навършват се 24 години от терористичния атентат в Централната жп гара в Пловдив. Атентатът е дело на турски терористи, при него загина една жена от Кърджали и бяха ранени близо 40 души. През 1992 г. президентът Желю Желев свиква пресконференция на поляната пред резиденцията в Бояна, на която критикува правителството на Филип Димитров, че е влязло в конфликт с медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации (т. нар. Боянски ливади). На 30 август е роден Димитър Цонев - български журналист. На тази дата умира: Емил Радославов Манов - български писател.

2011 г.

Президентът на Република България връчва на Тодор Симов орден "Стара планина“ първа степен "за изключително големите му заслуги към Република България в областта на физическото възпитание и спорта“

2011 г.

Президентът на Република България връчва на Димитър Златанов орден "Стара планина“ първа степен "за изключително големите му заслуги към Република България в областта на физическото възпитание и спорта“

2007 г.

Започва изграждането на 188-километровия туркменски участък на тръбопровода. Този участък е построен от "Стройтрансгаз“, филиал на "Газпром“. Главните изпълнители са Китайското бюро за нефтопроводи, CNPC и "Зеромакс“.

2004 г.

Президентът на Македония Бранко Цървенковски пристига на първото си официално посещение в България.

2003 г.

В Охрид приключва двудневния форум “Диалог на цивилизациите". Основният акцент в изказването на българският президент Георги Първанов е възстановяването на културно-историческите коридори в Югоизточна Европа като път към разбирателството и просперитет на страните от региона. Форумът е открит от президента на Македония Борис Трайковски. В него участват президентите на още 7 страни.

2002 г.

В обръщение към нацията президентът Георги Първанов критикува Правителството заради корупцията, неефективната борба с престъпността, намаляващото доверие на българските граждани към институциите заради нерешените проблеми на българското производство и тежкото социално положение.

1992 г.

Президентът Желю Желев свиква пресконференция на поляната пред резиденцията в Бояна, на която критикува правителството на Филип Димитров, че е влязло в конфликт с медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации (т. нар. Боянски ливади).

1990 г.

ВНС отново избира за министър-председател Андрей Луканов и му възлага съставянето на правителство.

Андрей Луканов е български политик и държавник, 40-ят министър-председател на България (08 февруари – 22 септември 1990 г., 22 септември – 20 декември 1990 г.), министър на външнотърговските връзки (1987 г. -1989 г.). Член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП (1989 г.).

Завършва Института за международни отношения в Москва /1963 г./. Работи като инспектор в отдел “Икономически, СИВ и Общ пазар" на Министерството на външните работи /1963–1965 г./. Началник отдел “Международни организации" при Министерството на външната търговия /1966 г. – 1968 г./. Първи секретар в постоянното представителство на НРБ в ООН в Женева /1969 г. – 1972 г./. От 1972 г. е заместник-министър, а от 1973 г. е първи зам.-министър на външната търговия. Председател на Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при Министерски съвет /1976-1980 г./. Член е на Държавния съвет от 17 ноември 1989 г. Член е на председателството на ВПС и член на ВПС на БСП / 2 февруари – 25 септември 1990 г./.

Народен представител в VII, VIII и IX Народно събрание /1976 г. – 1990 г./, VII Велико Народно събрание /1990 г. – 1991 г./, в XXXVI и XXXVII Обикновено Народно събрание /1991 г.– 1996 г./.

По искане на Главния прокурор на Република България му е отнет депутатският имунитет, арестуван е и е подведен под отговорност за отпускане на кредити и безвъзмездна помощ на някои развиващи се страни. През март 1997 г. година Европейският съд за правата на човека в Страсбург решава, че тези действия на Прокуратурата са неоснователни. На 2 октомври 1996 година е убит пред дома си в София.

1987 г.

Стефка Костадинова поставя световен рекорд в скока на височина — 209 см.

1984 г.

В 17 ч. и 30 мин. в чакалнята на железопътната гара в Пловдив избухва саморъчно направено взривно устройство. На място загива 50-годишна жена от Кърджали, а 13-годишно дете остава без око. Ранени са още 41 души. Атентатът е дело на турски терористи. В 18 ч. и 5 мин. е извършен втори терористичен акт - на паркинга пред аерогара Варна избухва бомба, която ранява 2 жени.

1944 г.

В хода на Втората световна война е изпратена съветска нота, чрез която България е обвинена, че продължава да пропуска немски войски, напускащи Румъния.

1944 г.

Съветски разузнавателен отряд достига българската граница в Добруджа.

1939 г.

С постановление на правителството се забраняват всички общи събрания на обществените организации и дружества.

1924 г.

В гр. София е осветен православния храм "Св. Александър Невски“.

1908 г.

На 30 август 1908 г. в Цариград е устроена официална вечеря по случай рождения ден на Султана, на която са поканени дипломатически представители в страната с изключение на българския представител Иван Стефанов Гешов. С това младотурското правителство иска да подчертае васалното положение на България. От София отговарят с отзоваване на Гешов. Случаят е популярен с названието “инцидент Гешов".

Иван Стефанов Гешов е роден на 15 март 1854 г. в Пловдив. Той е политически и държавен деец, дипломат. Следва финансови и политически науки в Манчестър, Англия. След Освобождението участва в политическия живот на Източна Румелия. От 1883 г. е лидер на Народната (съединистка) партия. В периода 1884–1885 г. е председател на Постоянния комитет на Източна Румелия. От 1897 г. преминава на дипломатическа работа. В периода 1897–1901 г. е дипломатически агент в Париж, а от 1901 до 1903 г. – в Цариград. От 1904 г. до 1906 г. е във Виена, от 1906 г. до 1909 г. – в Цариград. В периода 1909–1910 г. отново е във Виена, а от 1910 г. до 1913 г. – в Берлин. Завършва дипломатическата си кариера като пълномощен министър в Берн (1919–1920 г.). Умира на 24 април 1932 г.

1907 г.

Открит е паметникът на Царя-Освободител в София по проект на италианския скулптор Арнолдо Цоки.

Основният камък е положен на 23 април 1901 г. (Гергьовден) в присъствието на княз Фердинанд I, а работата по него завършва на 15 септември 1903 г. На освещаването му на 30 август 1907 г. присъстват участници от войната, Фердинанд I със синовете си Борис и Кирил, великият княз Владимир Александрович, син на Александър II, със съпругата си Мария Павловна и сина им Андрей, военният министър ген. Каулбарс, ген. Столетов, комендантът на Санкт Петербург ген. Паренсов, както и Арнолдо Дзоки. Изграден от полиран гранит, паметникът се състои от цоклен постамент, средна част с фигури и масивен ренесансов корниз, завършен със скулптурата на руския цар, възседнал кон. Бронзовият венец, поставен в основата на паметника, е дарен от румънската страна в памет на загиналите румънски воини.

1887 г.

Вдигнато е военното положение, въведено след преврата на 9 август 1886. и са насрочени избори за V Обикновено народно събрание.

1885 г.

Княз Александър I приема в Шумен пратениците на БТЦРК майор Сава Муткуров и Димитър Ризов и одобрява плана за съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България е извършено на 6 септември 1885 г. по силата на Берлинския договор 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената Българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Г. Кръстевич, като истински български родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. На 8 септември в Търново княз Александър I Батенберг издава манифест, с който обявява, че приема Съединението. Извършеното Съединение предизвиква остра реакция от страна на някои съседни балкански държави и Русия. Османската империя реагира незабавно и обявява акта за очевидно нарушение на Берлинския договор 1878 г. Под натиска на Англия обаче Високата порта е принудена да се въздържи от незабавни контрамерки спрямо България. В края на октомври 1885 г. в Цариград Великите сили свикват конференция за разрешаване на спорните въпроси, възникнали във връзка със Съединението. Сръбският крал Милан Обренович не желае да изчака нейните решения. Подтикван тайно от Австро-Унгария, той реагира крайно рязко на Съединението, което нарушавало "равновесието" на полуострова в полза на България. В началото на ноември Сърбия напада България. С военната си победа над Сърбия България утвърждава завинаги делото на Съединението. С подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. окончателно се слага край на конфликта на Балканите и Съединението получава международно признание.

1883 г.

Представен е Княжески манифест за създаване на комисия за изработване на нова конституция. На 6 септември 1883 г. по искане на III ОНС князът възстановява с манифест Търновската конституция.

Търновската конституция е приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. С нея юридически се утвърждават настъпилите в резултат на Освобождението социално-икономически и политически промени. Проектът на конституцията е изработен от С. И. Лукиянов, началник на Съдебния отдел при Съвета на императорския комисар. Този проект има умереноконсервативен характер. Дава широки права на княза в областта на изпълнителната и законодателната власт. Според проектa в Народното събрание влизат депутати по право, назначавани от княза и избирани от народа по двустепенна система. Въвежда се имуществен ценз. Проектът предвижда създаването на Държавен съвет, който да има контролни и съвещателни функции. В умерен вид са застъпени основните граждански и политически права и свободи. Проектът на Лукиянов е изпратен в Русия, където е прегледан и допълнен от особена комисия под председателството на княз С. Н. Урусов. Направените промени допринасят за демократизирането на проекта. Правата на княза са намалени. Въвежда се пряко и всеобщо гласоподаване по примера на Швейцария. Разширени са правомощията на Народното събрание. На 10 февруари 1879 г. в Търново се открива Учредително събрание, което трябва да обсъди и приеме конституцията. Избрана е 15-членна комисия, която трябва да изработи основните начала, върху които да се изгради основният закон на страната. Рапортът на тази комисия е изцяло в консервативен дух. Изхождайки от идеята, че българският народ не е готов за самостоятелен политически живот, комисията предлага силна княжеска власт, въвеждане на имуществен и образователен ценз и създаване на Сенат (горна камара), който да тълкува конституцията, да потвърждава приетите от Народното събрание закони и т. н. Либералите, водени от П. Каравелов и П. Р. Славейков, отхвърлят рапорта на комисията и пристъпват към гласуването на конституцията член по член. В резултат на това приетата Търновска конституция е една от най-демократичните за времето си конституции в Европа.

Търновската конституция е нарушавана два пъти – по време на режима на пълномощията 1881–1883 г. и след държавния преврат на 19 май 1934 г. Тя престава да бъде в сила след приемането на Конституция на Народна република България от декември 1947 г.

1881 г.

Българските военни части получават в София първите си бойни знамена. По този повод е учреден медал "За раздаване на знамената на българската войска през 1881 г. "

1873 г.

Областният съд в Одрин приема решения по Хасковското съзаклятие, като предлага на Високата порта арестуваните 22-ма души, членове на революционните комитети в Хасково, Чирпан, Пловдив и др., да бъдат “заточени и изпратени в изгнание до живот в място, което ще бъде счетено за подходящо".

1040 г.

Избухва въстанието на Петър Делян, едно от най-големите на Балканския полуостров срещу византийското владичество.

На тази дата са родени:

1959 г.

Роден е Димитър Костов Цонев - български журналист; син на актьора Коста Цонев. Завършва Софийския университет, специалност “Право". Редактор е в “Международна информация" и в Балканския информационен пулт в “София прес" (1986-1991 г.). Водещ е на “По света и у нас" в БНТ от 1991 г. Отговорен редактор е на ПСН. Член е на СБЖ. Документални филми: “Професия полицай", “Избори по американски", “Туризъм в САЩ" и др. Печели награди от СБЖ и БНТ. От есента на 2002 г. е официален говорител на министър-председателя на Република България (С. Сакскобургготски).

1932 г.

Роден е Данко Димитров – български белетрист, автор е на произведения за деца и възрастни. Завършва българска филология в Софийския Университет (1961 г.). За пръв път печата през 1952 г. Някои съчинения: "Зърното в пръстта кълни" (1962 г.), "Игуменът от Велчовата завера" (1968 г.), "Кога и как беше създадена Димитровската пионерска организация “Септемврийче", "Спомени" (1969 г.), "Български светини" (1971 г.), "Стоян Заимов. Книга за него и неговото време" (1971 г.), "Ако не беше книгата" (1974 г.), "Горският цар. Разказ за капитан Петко войвода" (1978 г.), "Съдбовно време" (1979 г.) и др.

На тази дата умират:

1982 г.

Умира Емил Радославов Манов - български писател. Завършва право в Софийския Университет “ Св. Климент Охридки" (1941 г.). Роден е на 29 юли 1919 г. в София. Член е на РМС, на БОНС. Публикува за пръв път през 1935 г. - стихове, белетристика - през 1936 г. През 1941 г. е осъден на доживотен затвор заради участие в бойните групи на Комунистическата партия. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е полковник в армията, под председателството на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК), заместник-главен редактор е на издателство “Български писател" (1955-1958 г.), главен редактор е на сп. “Родна реч" (1958-1966 г.), подпредседател на СБП (1967-1968 г.). Автор е на произведения за деца и юноши, на романи, повести, новели, разкази, очерци, пиеси. Някои съчинения: “Млади герои на Отечествената война" (1945 г.), “Пленено ято. Затворническа хроника" (1947 г.), “Краят на Делиите" (1954 г.), “Недостоверен случай" (1957 г.), “Огънчето" (1957 г.), “Ден се ражда" (1959 г.), “Бягството на Галатея" (1963 г.), “Грешката на Авел" (драма, 1963 г.), “Стръмнини" (1965 г.), “Моето първо лято" (1967 г.), “Ваня и статуетката" (1967 г.), “Съвест" (пиеса, 1968 г.), “Галактическа балада" (1971 г.), “Младоженецът" (комедия, 1973 г.), “Синът на директора" (1973 г.), “Пътуване в Уибробия" (1975 г.) и др.

1960 г.

Умира Петър Райчев - български оперен и концертен певец - лирико-драматичен тенор. Роден е на 9 март 1887 г. във Варна. Завършва Московската консерватория, отива в Неапол, където учи при Фердинандо ди Лучия. В Петербург изпълнява ролите Дон Хосе ("Кармен"), Рудолф ("Бохеми"), Ленски ("Евгений Онегин"), Герман ("Дама пика") и др. През войната напуска Петербург, гостува в София в Народната опера. Пее с голям успех в Берлин, Париж, Виена, Будапеща, Загреб и др. Автор е на мемоарната книга "Живот и песен" (1951 г.).

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;