На тази дата умира Райна Княгиня – българска революционерка и учителка

На тази дата през 1877 г. по време на Руско-турската война 1877-1878 г. генерал Й. Гурко изтегля основните си части от Стара Загора и Казанлък към Нова Загора. През 1913 г. цар Фердинанд I обявява демобилизация на българската армия.

1916 г. - В хода на Първата световна война 24-ти пехотен черноморски полк сменя 32-ри пехотен загорски полк и организира отбраната на връх Преслап.

2016 г.

Върховният касационен съд (ВКС) регистрира политическа партия ДОСТ, като отмени отказа на Софийския градски съд (СГС).

2011 г.

На 80-годишна възраст в Париж умира Димитър Паница, журналист, общественик, член на редица български и международни организации.

Роден е на 2 септември 1930 г. в София. Димитър Паница е носител на най-високото гражданско отличие - орден “Стара планина", първа степен, а през май 2001 г. става носител на наградата Доктор хонорис кауза на Американския университет в България. “Кавалер на Ордена на Почетния легион на Френската република", освен това е отличен с медала "За заслуги" (Pro Merito), връчван от Съвета на Европа.

Димитър Паница напуска България през 1948 г. и прекарва по-голямата част от живота си между Западна Европа и САЩ. За кратко работи в Париж. През 1952 г. се премества в САЩ и започва работа в редaкцията на списание Reader’s Digest, където работи до пенсионирането си през 1994 г.

През 1991 г. заедно със съпругата си Ивон основават фондация “Свободна и демократична България" в София, чиято цел е да допринася за демократизацията на българското общество.

Дими Паница е сред основателите и е член на Настоятелството на Американския университет в България. Той е член на Международния институт за стратегически изследвания (Лондон), Англоамериканската прес асоциация (Париж), френската фондация "Бъдеще", Института за пазарна икономика в София, както и на Института за демокрация в Източна Европа (Вашингтон). Той е основател и председател на Junior Achievement в България, член на съвещателния съвет за годишната награда за Граждански доблест в Ню Йорк, член е на настоятелството на Фондация за младежите на Балканите.

2006 г.

Скопското списание “Форум" публикува водеща статия със заглавие “Аз съм българин...". Основна тема на статията е българското гражданство на бившия македонски премиер Любчо Георгиевски.

В статията се твърди, че според Георгиевски “алтернативата на Македония е България" и още - че “с решаването на казуса Косово, Македония ще изпадне в такъв геополитически водовъртеж, в който единственото спасение за нея ще бъдат прегръдките на България".

2002 г.

Министър-председателят Симеон Сакскобургготски представя България на срещата на Пакта за стабилност в Залцбург, Австрия.

Пактът за стабилност е харта на Югоизточна Европа за реформи, инвестиции, интегритет и растеж.

1995 г.

На 28 и 29 юли е проведена общопартийна конференция на БСП, която приема документа "Перспектива за България". На нея за пръв път проличават противоречията вътре в БСП, формулирани в изказването на главния редактор на партийния в. "Дума" Стефан Продев като сблъсък между "червените бабички" и "червените мобифони".

1987 г.

На 28 и 29 юли на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков лансира т.нар. Юлска концепция, според която България трябва да осъществи радикални реформи и либерализация. Това е опит да се "изпревари" съветската "перестройка". Предвижда се собствеността на държавните предприятия да бъде прехвърлена на техните "стопани" – работниците и да се пристъпи към създаване на частно предприемачество. БКП да се трансформира от "етаж на властта" в ръководна и направляваща политическа организация, а гражданите получават право да създават "самодейни" организации. Решено е и да се отменят такива ритуали на властта като манифестациите и поставянето на портрети на партийни лидери в държавните учреждения.

1920 г.

В София излиза първи брой на сп. “Комедия" – българско седмично списание за театър, музика, литература и критика. Излиза до 14 ноември 1828 г. в 132 броя. Редактори на списанието са Ст. Гендов и В. Стефков. В списанието се публикуват статии и рецензии за театрални спектакли, опера и балет, музикална критика, кинокритика, българска и преводна художествена литература. На сп. “Комедия" сътрудничат К. Сагаев, В. Стефков, Кр. Йорданов, В. Иванов, Хр. Г. Казанджиев, Ив. Ст. Андрейчин, С. Димов, П. Д. Крусев и др. По въпросите на българската драма пише и М. Арнаудов. Рецензирани са книги на Й. Йовков, Л. Стоянов, Т. Траянов, Д. Немиров, Ем. Коралов, Вл. Полянов и др. Списанието е илюстрирано богато със скици, карикатури от Ал. Добринов, репродукции от Матис, Дега, Мане, Сезан, Гоген и др.

1913 г.

След края на Междусъюзническата война и подписването на Букурещкия мирен договор с указ № 53 цар Фердинанд I обявява демобилизация на българската армия.

1901 г.

Започва Девети конгрес на македонската емиграция. Той се провежда в периода 29 юли-5 август. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски, а подпредседател - ген. Иван Цончев.

Стоян Михайловски е поет-сатирик, културен и обществен деец, действителен член на Българската академия на науките. Той е роден в гр. Елена. Завършва Императорския лицей в Цариград, след което за кратко време работи като учител в българското училище в Дойран. През 1875 г. заминава да следва право във Франция. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) прекъсва следването си и се завръща в България. След Освобождението работи като съдия и адвокат в Свищов, Търново, София и Пловдив. Заради своята гражданска позиция често е уволняван. През 1880 г. става главен редактор на в. "Народний глас". Отново заминава за Франция, където завършва образованието си. След завръщането си в България работи като адвокат и съдия. От 1892 г. започва да преподава френски език в Юридическия факултет, а от 1897 г. и в Историко–филологическия факултет на Висшето училище (днес Софийски университет “Св. Климент Охридски"). През периода 1895–1899 г. е доцент по всеобща литературна история. Заради статията си "Потайностите на българския дворец", в която критикува личния режим на Фердинанд I, e даден под съд и е уволнен. И след това продължава да участва активно в обществено-политическия живот на страната. Многократно е народен представител. От 1901 г. до 1903 г. е председател на Върховния македоно-одрински комитет. С цялото си разнообразно творчество – памфлети, епиграми, басни, стихотворения и други, критикува социалната действителност и отстоява принципна гражданска позиция. Автор е на стихосбирката "Днес чук, утре наковалня", поемата "Словоборците станаха богоборци", "Сатири. Нашите писачи и газетари", драмата "От развала към провала" и др. Едни от най-известните му басни са: "Бухал и светулка", "Орел и охлюв", "Секира и търнокоп" и др. Автор е на текста на химна "Върви, народе възродени".

1898 г.

Завършва Петият конгрес на македонската емиграция, който се провежда в периода 26-29 юли. В него участват 21 дружества. Председател на Върховния комитет е Александър Радев, а подпредседател - Андрей Ляпчев.

Александър Радев е роден в Битоля на 24 февруари 1864 г. Завършва Юридическия факултет на университета в Атина, Гърция. След завръщането си в България работи в съдебната система в Ловеч, Търново, София. От 1892 г. е адвокат. Избран е за председател на адвокатския съвет и на Юридическото дружество. Включва се активно в дейността на македоно-одринското революционно движение, като през 1898–1899 г. е председател на ВМОК. Той е един от лидерите на Прогресивнолибералната партия. Член е на Централното бюро на партията в края на 90-те г. на ХIХ в. Участва в управлението на държавата в началото на ХХ в. Той е министър на правосъдието от 19 февруари 1901 г. до 3 ноември 1902 г. и министър на народното просвещение от 3 ноември 1902 г. до 5 май 1903 г.

1877 г.

По време на Руско-турската война 1877-1878 г. генерал Й. Гурко изтегля основните си части от Стара Загора и Казанлък към Нова Загора. В същото време 40-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора. Целта на турския щаб е Сюлейман паша да се прехвърли в Северна България и координирано с Плевенския отряд на Осман паша да предприеме контранастъпление срещу руските войски.

Йосиф Владимирович Гурко е руски военен деец, генерал-фелдмаршал. Роден е на 16 юли 1828 г. По време на Руско-турската освободителна война от 1877 г.-1878 г. му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влиза и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът, след преминаването на река Дунав при Свищов, се отправя на юг, освобождава редица селища, стига до Търново и оттам се прехвърля през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим. Води бойни действия и при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник е принуден да отстъпи към Стара планина и се установява на Шипченския проход. След като укрепя позициите на Шипка, на генерал Гурко е поверено командването на руските войски, които водят боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Гурко поема ръководството на руската армия по прехвърлянето й през Арабаконашкия (днес Ботевградски) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 г. достига до София. След това генерал Гурко освобождава Пловдив и превзема Одрин. Със своето бойно майсторство допринася изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорява подписването на Санстефанския договор през 1878 г. Умира на 15 януари 1901 г.

1856 г.

Във Велико Търново капитан дядо Никола обявява въстание.

Избухването на Кримската война от 1853-1856 г. събужда надеждите на българския народ, че неговото освобождение ще стане с помощта на Русия. Това води до известно раздвижване на населението в някои краища на Северна България. В Търновско и Габровско това движение прераства в опит за въстание. Начело на неговата подготовка застава Никола Филиповски. Заедно с някои учители, търговци и местни първенци от Трявна, Лясковец, Горна Оряховица, Елена, Габрово и други, между които П. Р. Славейков, Н. Козлев и Пандели Кисимов, той предприема широка агитация. Установява връзка и с Г. С. Раковски, както и с българските колонии в Букурещ и Одеса. Планът на въстанието предвиждал превземането на казармите в Търново, откъдето въстаниците трябва да се снабдят с оръжие. Поради предателство замисълът на заговорниците е осуетен от османските власти. Два дни по-късно дядо Никола пристига в Лясковския манастир, който е предварително определен за сборен пункт на въстанието. Тук трябвало да дойдат 200 въоръжени въстаници, но се явяват само 13. Към тях в последствие се присъединяват селяни от околните села. Така сформираната чета се отправя към Габрово. Поради нейната малочисленост и лошо въоръжение тя е разбита още при първото сражение с османските потери. Никола Филиповски прави опит със спасилите се съмишленици да отстъпи към Трявна, но е предаден, заловен и убит. Част от последвалите го четници също са избити, а други - изпратени на заточение.

1845 г.

По искане на Патриаршията Неофит Бозвели и Иларион Макариополски са арестувани и изпратени на заточение в Атон.

Неофит Бозвели е виден възрожденски деец, книжовник и учител, поставил началото на организираната църковно-национална борба. Роден е в Котел. Първоначално учи в родния си град. Предполага се, че е бил ученик на Софроний Врачански. След това продължава образованието си и приема монашество около 1803-1805 г. в Хилендарския манастир. Към 1813-1814 г. се установява в Свищов, където в продължение на 20 години е свещеник и учител. Тук поставя началото и на своята книжовна дейност. Заедно с Е. Васкидович съставя учебник (1835 г.) за нуждите на българското начално взаимно училище под наименованието "Славеноболгарское детеводство за малките деца" - една малка енциклопедия, състояща се от няколко части, преведена от гръцки език и приспособена за неговата учителска дейност. В "Детеводството" Неофит Бозвели издига идеята за светско образование, за налагане на говоримия български език в училищата, за създаване на обществени български училища и пр. През 1834-1835 г. Бозвели живее в Сърбия във връзка с отпечатването на учебника и същевременно се запознава със сръбските просветителски идеи на Д. Обрадович, З. Орфелин и др. Завръщайки се в България, се отдава на борбата за извоюване на независима българска църква. През 1839 г. се премества в Цариград и възглавява борбата на българските еснафи и търговци против Вселенската патриаршия. По негова инициатива започва изграждането на българска черква в столицата на Османската империя, към която след това е създадена и българска община. За своята дейност Неофит Бозвели си спечелва ненавистта на Цариградската патриаршия. През 1841 г. е наклеветен от нея пред османските власти и през същата година е изпратен на заточение в Света гора (Атон). През 1844 г. успява да избяга и се завръща отново в Цариград, където продължава борбата си за извоюване на църковно-национална независимост. Негов активен помощник става Иларион Макариополски. През лятото на 1845 г. двамата получават пълномощие от цариградските българи да ги представляват пред османското правителство и Цариградската патриаршия. През същата година те изпращат поотделно две прошения до Високата порта, в които излагат исканията на българите по църковния въпрос. Тази тяхна постъпка предизвиква остра реакция от страна на Патриаршията и те отново са заточени в Света гора. Последните години от своя живот Неофит Бозвели прекарва в Хилендарския манастир. Като книжовник се изявява в сътворяването на голям брой диалози, които представляват разговори на олицетвореното Отечество с представители на различни слоеве от народа. През 1846 г. пише най-значителното си литературно произведение "Плач бедния Мати Болгария". Литературното му творчество е богат източник за изучаване положението на българския народ през първата половина на XIX в.

Иларион Макариополски е роден в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Тук се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен оттам през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Той е избран за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка Иларион Макариополски отново е заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет; бил е член и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец.

1014 г.

Българската войска претърпява поражение от византийците в битката при с. Ключ в теснината между планините Беласица и Огражден.

Беласишка битка е предизвикана от византийския император Василий II, наречен по-късно Българоубиец, който си поставя за цел да покори окончателно българската държава. През лятото на 1014 г. той навлиза с многобройна войска през Рупелския пролом в долината на р. Струмешница, но среща твърдия отпор на укрепилите се добре при с. Ключ български войски начело с цар Самуил (997 – 1014 г.). Неколкократните атаки против тях остават без резултат. Византийците си служат с хитрост, като обхождат планината Беласица и нападат българите в гръб. Защитниците на прохода са разбити. Царят е спасен от сина си Гаврил Радомир, с когото успява да достигне до Прилеп. Пленени са около 15 хиляди войници, които по заповед на императора са ослепени, като на всеки сто души е оставян по един с едно око, за да ги води. След което са върнати на цар Самуил. При вида на ослепените войници цар Самуил получава разрив на сърцето и умира. Поражението на българските войски има тежки последици за съдбата на българската държава. България е завладяна изцяло от Византия.

626 г.

Започва десетдневната аварска обсада на Константинопол, в която участват славяни, българи и други народи. Славяните са леко и тежко въоръжени пехотинци. Тяхната задача е с лодките си еднодръвки да осъществят морската обсада на града. След ожесточено сражение те претърпяват поражение. Аварският хаган нарежда да бъдат избити, което предизвиква гнева на всички славянски войници, които се оттеглят от полесражението. Хаганът е принуден да свали обсадата.

Аварският хаганат е племенното обединение на аварите, възникнало през 568 г. начело с хан Баян на територията на Панония (днес Унгария). Той има сложен етнически състав, а границите му не са постоянни. Възглавя се от хан, който организира грабителските набези в земите на други племена. Основното богатство на съставляващите го родове и племена са конете, които са от най-съществено значение за водения от тях номадски начин на живот. Сред групираните в него етноси са хуните, прабългарите, гепидите и особено - славяните. В края на 573 г. или началото на 574 г. хаганатът разбива византийските войски в северозападния край на Балканския полуостров. През 582 г. завладява Сирмиум (днес Митровица), а през 584 г. - Сингидунум (днес Белград). В 596 г. опустошава големи територии в Мизия, разрушавайки Сингидунум, Марцианопол (днес развалини край Девня), Доростол (днес Силистра) и други градове. По време на най-голямото си могъщество простира своята власт от Причерноморието до Алпите и от Адриатическо море до р. Елба. От края на VI в. започва неговият залез. За това допринасят вътрешните противоречия и бунтовете на покорените от него племена. Разпадането на хаганата се засилва в началото на VII в. след безуспешния му опит да превземе Цариград (626 г.). За по-нататъшното му отслабване допринася и образуваната през 681 г. българска държава. През 631-632 г. българският владетел Кубрат отхвърля аварската зависимост. Хаганатът не прекратява грабителските си набези. През втората половина на VII и началото на VIII в. се насочва към пределите на Северна Италия, където среща силно противодействие от страна на франките. Окончателният му разгром е нанесен през IX в. от войските на Карл I Велики и на хан Крум.

На тази дата умират:

1979 г.

Умира Херберт Маркузе – немско-американският философ и социолог представител на Франкфуртската школа (“Ерос и цивилизация"). Маркузе е роден през 1898 г. По произход е германец. От 1934 г. живее в САЩ. Според Маркузе движеща сила на социалните изменения са аутсайдерите (преследвани национални малцинства, безработни и др.) и радикалните слоеве на студентите и интелигенцията. Възгледите му са разновидност на постиндустриалния романтизъм.

1974 г.

Умира Ерих Кестнер - немски писател и поет – сатирик и хуморист. Той е роден на 23 февруари 1899 г. в Дрезден. Кестнер учи немска литература, история и философия, след което работи като журналист и редактор. Първата му книга е стихосбирката “Сърце върху талията" (1928 г.). През 1931 г. издава романа “Фабиан", който му носи световно признание. Автор е на много книги за деца - “Емил и детективите" (1931 г.), “Кончето и Антон" (1929 г.), “Тил Уленшпигел" (1935 г.), “Конференция на зверовете" (1949 г.) и др. В периода на фашистката диктатура (1933-1945 г.) произведенията на Кестнер са забранени от официалната власт. Пиесата му “Школа за диктатори" (1956 г.) е насочена срещу тоталитаризма и насилието. През 1957 г. получава литературна премия “Георг Бюхнер". Дълги години Кестнер е председател на ПЕН клуба във ФРГ.

1917 г.

Умира Райна Княгиня – българска революционерка и учителка. Тя е родена в Панагюрище на 6 януари 1856 г. Учи в родния си град и в девическото училище в Стара Загора при А. Тошева. През 1874 г. става учителка в Панагюрище. Тя е една от основателките на женското дружество "Китка" в родния си град. По време на Априлското въстание от 1876 г. носи извезаното от нея и тържествено осветено от поп Груьо знаме на шествието в Панагюрище (поради което е наречена "Княгиня"). При потушаване на въстанието е арестувана и изпратена в Пловдивския затвор. Освободена е след намесата на европейски консули в Пловдив. През август 1876 г. заминава да учи акушерство в Русия през Цариград с паспорт под чуждо име. Завръща се в България през 1879 г. и става директор на девическия пансион в Търново. През 1882 г. е назначена за акушерка в Панагюрище, по-късно - в София. Авторка е на книгата "Райна княгиня (Автобиография)", издадена посмъртно през 1935 г.

1856 г.

Умира Роберт Александър Шуман - немски композитор и музиковед. Шуман е роден е на 8 юни 1810 г. в Цвикау. Учи при педагога и органиста И. Г. Кунч. Като пианист концертира от 13-годишна възраст. От 1828 г. учи юридически науки в Лайпцигския и Хайделбергския университети. Усъвършенства музикалната си техника при Ф. Вик. Изучава теория на музиката под ръководството на композитора и диригента Г. Дорн (1831-1832 г.). През 1834 г. в Лайпциг основава нов музикален вестник, на който е редактор до 1844 г. През 1840 г. се жени за пианистката Клара Вик (дъщеря и ученичка на Ф. Вик). От 1843 г. известно време преподава в Лайпцигската консерватория и едновременно със съпругата си предприема концертни турнета. От 1844 г. живее в Дрезден, а от 1850 г. - в Дюселдорф. Към края на 40-те години получава диагноза за психическо разстройство. Последните 2 години от живота си прекарва в болницата в Ендених. Роберт Шуман е един от най-ярките представители на романтическото изкуство на ХIХ в. Голяма част от пиесите му за пиано са лирико-драматични: “Пеперуди" (1831 г.), “Карнавал" (1835 г.), “Давидсблюндер" (1837 г.) и “Крайслериана" (1838 г.). Автор е на сонати (1835 г., 1835 -1838 г., 1836 г.), “Фантазия" (1836-1838 г.), Концерт за пиано и оркестър (1841-1845 г.), редица цикли за пиано, построени на принципа на сонатите или албум с пиеси - “Фантастични пиеси" (1837 г.), “Детски сцени" (1838 г.), “Албум на юношеството" (1848 г.) и др. Пише ораторията “Раят и Пери" (1843 г.), “Сцени от Фауст" (1844-1853 г.). Единствената му завършена опера е “Геновева" (1848 г.). Творчески успех представлява музиката му към драматическата поема “Манфред" на Байрон (увертюра и 15 музикални номера, 1849 г.). Създава 3 струнни квартета (1842 г.), квартети за пиано (1842 г.) и получилия широка популярност “Квинтет за пиано" (1842 г.).

На тази дата са родени:

1959 г.

Родена е Мартина Григорова Вачкова – българска актриса. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство" в класа на проф. Н. Люцканов. Започва работа в Драматичния театър в Пазарджик (1982 г.). През 1985 г. постъпва в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов", участва в спектакли на театрална работилница "Сфумато" и в Народния театър "Иван Вазов". Снима се във филмите "Мера според мера", "Ла донна е мобиле", "Испанска муха" (1997 г.), "Дванайсета нощ" (2000 г.). Популярността си дължи на участието си в телевизионните предавания "Ку-ку" и "Каналето". Участва в театралните постановки "Ловчанският владика", "Дванайсета нощ", "Слуга на двама господари", "Кучешко сърце", "Как Писар Тричко не се ожени за царкиня Кита с китка накичена", "Лонг плей" и др.

1925 г.

Роден е Микис Теодоракис - гръцки композитор. Завършва Атинската консерватория през 1950 г., специализира в Парижката консерватория (1953-1959 г.). Бил е депутат в гръцкия парламент (1964-1967 г.) от листата на ГКП, а през 80-те години от листата на “Нова демокрация". По време на военната диктатура е затворен в концлагер. През 1970 г. е освободен. Автор е на музиката за: “Кварталът на мечтателите" (1961 г.), “Любовниците от Теруел" (1962 г.), “Зорба Гърка" (1964 г.), “Хайка" (1965 г.), “Денят, когато рибите изплуваха" (1967 г.), “Z" (1969 г.), “Троянките" (1971 г.), “Обсадно положение" (1973 г.), “Сутиеска" (1973 г.), “Серпико" (1973 г.), “Ифигения" (1977 г.), “Всеобща песен" (1983 г.). Известни негови музикални творби са Първа, Втора и Трета симфонии, Първа и Втора сонати, “Едип цар", “Антигона", “Песен за мъртвия брат" и др. През 60-те години композира и модернизира гръцки народни песни, станали популярни в цял свят. Композира музика по поезията на П. Неруда - цикъла кантати “Канто хенерал" (1973 г.). През 1986-1987 г. излиза автобиографичната му книга “Пътищата на Архангела".



За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;