Папа Николай І тържествено връчва отговорите на 106-е въпроса на княз Борис І на българските пратеници (13 ноември 866 г.). В обстановката на непрекъснато нарастващо напрежение между Цариград и Рим, папата вижда в “допитванията на българите" възможност да измести византийското духовенство и да присъедини България към католическата църква. На тази дата през 1876 година в Кишинев, Молдова, са положени основите на българското опълчение. Това става на съвещание, на което участват военният министър Дмитрий Милютин, великият княз Николай Николаевич и руският император Александър II. За автор на идеята се смята генерал Ростислав Фадеев (1824 - ¬1883). Опълчението участва в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. В разгара на Сръбско-българската война (1885) на тази дата българските войски започват настъпление към Пирот. 1912 г. - българските войски овладяват Дедеагач на беломорския бряг (днес Александруполис).

2010 г.

Руският премиер Владимир Путин е на официално посещение в София. По време на визитата му българският премиер – Бойко Борисов, му подарява куче, което е от породата "Българско овчарско куче", родено е през август 2010 г. в личния развъдник на Бойко Борисов, което при раждането си е кръстено Йорго. Путин го занася в Русия и с цел публична реклама на личността си като общественик и политик провежда конкурс за даване на име на кучето. В крайна сметка е кръстено Бъфи.

2009 г.

На 65-годишнината от създаването на "Съюза на учените в България" президентът Георги Първанов се застъпва за по-високо финансиране на науката като антикризисна мярка, която ще издърпва България по-напред след кризата. В отговор министърът на финансите Симеон Дянков заявява, че не дава повече пари за учените в БАН, които нарича "феодални старци“ (вероятно искайки да каже "синодални старци“), визирайки възрастта им и нереформираните структури на БАН. Това дава силен тласък на дебатите за необходимите реформи в БАН. Академията отговаря още същия ден на критичните изказвания на Дянков с протестна декларация.

Според някои анализи, крайно недостатъчният бюджет на БАН, както и на другите организации от сферата на висшето образование и науката, е главната причина за "изтичане на мозъци" от страната.

2007 г.

Министерството на културата присъжда отличието "Златен век" на:

1. Д-р Бернхард Бьолер, директор на Катедралния музей във Виена

2. Никола Хаджиев – директор на Националния църковен историко- археологически музей в София

1997 г.

На сбирка на левите сили в курортното селище Лесидрен, провела се в периода 13 - 14 ноември и организирана от германската фондация "Фридрих Еберт", се срещат представители на БСП, Българската евро левица, БСДП и Обединеният блок на труда (ОБТ) на проф. Кръстьо Петков.

1989 г.

Като представител на новото ръководство на БКП Андрей Луканов се среща с представители на опозицията. Андрей Луканов е член на е БКП от 1965 г. Член е на ЦК на БКП от 1977 г. и на Политбюро на ЦК на БКП (1989-1990 г.). Председател е на Министерския съвет от 8 февруари до 20 декември 1990 г. Убит е на 2 октомври 1996 г. в София пред дома си.

1952 г.

Произнася се присъда срещу известния банкер и бивш лидер на Народната партия Атанас Буров. Той е осъден на 20 години затвор лишаване от граждански права и конфискация на имуществото. Обвинен е, че е "ръководил организация, която си е поставила за задача отслабване и събаряне на установената власт чрез преврат и терористични действия" и е обещавал на представителите на САЩ и Англия, че ако в изборите за Велико народно събрание през 1946 г. победи опозицията, ще им даде бази на Черно море. Буров умира на 15 май 1954 г. в затвора. Присъдата му е отменена от Върховния съд през април 1992 г. Атанас Димитров Буров е политически и държавен деец, банкер. Роден е на 30 януари 1875 г. в Горна Оряховица. Завършва икономически и правни науки в Париж. Завръщайки се в България става един от лидерите на Народната партия и като такъв заема важни държавни постове – подпредседател на ХV-то Обикновено народно събрание, министър на търговията в правителството на Ст. Данев (1913 г.) и в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски (октомври 1919 г. – май 1920 г.). Противник е на управлението на БЗНС, организира участието на привържениците на Конституционния блок за акцията в Търново през септември 1922 г. След неуспеха на акцията се принуждава да емигрира. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. се завръща в България и става един от основателите на Демократическия сговор. Буров е министър на външните работи в правителството на А. Ляпчев (1926–1931 г.). Отново участва в управлението на страната за кратко време като министър без портфейл в правителството на К. Муравиев (2 – 8 септември 1944 г.). По време на Втората световна война (1939-1945 г.) Буров, симпатизирайки на Франция, взема участие в буржоазната опозиция. Като противник на отечественофронтовската власт е репресиран и загива трагично.

1923 г.

В Прага започва процес срещу Йордан Цицонков (Асен Николов) от ВМРО, който на 26 август същата година в чешката столица застрелва Райко Даскалов. Цицонков е оправдан на процеса. На 22 октомври 1924 г. срещу него започва нов процес в Табор, който го осъжда на 20 години затвор.

1920 г.

Приема се Закон за заселване на бежанците и обезпечаване поминъка им. С него се осигуряват парични помощи, земя до 50 дка в полята и до 120 дка в планините, безплатен дървен материал и нисколихвени заеми. Този закон е приет с цел подпомагане на бежанците, пристигнали в България след жестоко потушеното Илинденско-преображенско въстание (1903 г.).

1912 г.

На 13 ноември (по нов стил на 25 ноември 1912 г.) по време на Балканската война основните български сили - Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев, влизат в град Дедеагач (днес Александруполис) на беломорския бряг овладяват.

1895 г.

В отговор на изказаното от Осмото обикновено Народно събрание желание престолонаследникът княз Борис Търновски да премине в лоното на православието, княз Фердинанд заявява на 13 ноември 1896 г. (по нов стил на 25 ноември), че въпреки големите трудности ще се вслуша в гласа на народното представителство. Княз Фердинанд и правителството с министър- председател Константин Стоилов решават да направят тази стъпка, изискана от Петербург, за да се постигне помирение между двете страни: отношенията са прекъснати през ноември 1886 г. поради опитите на Александър III да превърне България в една Заддунавска руска губерния. Екзарх Йосиф, глава на Българската православна църква, извършва необходимия обред при кръстник император Александър Втори, представен на церемонията от граф Кутузов. С този акт започва подобряването на отношенията между България и Русия.

1880 г.

България е поканена да участва в заседанията на Дунавската комисия (на 25 ноевмри по нов стил) въпреки съпротивата на Високата порта. Българският представител Кириак Цанков подкрепя румънския проект вместо австрийския, като игнорира официалните инструкции на княз Александър I и изпълнява устните разпореждания на неговия чичо – премиера Драган Цанков.

1876 г.

Положени са основите на Българското опълчение в Кишинев (Молдова). Българското опълчение е самостоятелна българска доброволческа войска, която взела участие на страната на руската армия по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Инициатор за създаването на Българското опълчение е руският генерал Р. А. Фадеев. Неговото предложение намира гореща подкрепа от страна на Българското централно благотворително общество и славянските благотворителни комитети в Русия, които закупуват със свои средства 12 оръдия и голям брой пушки и патрони и ги предоставят на българските опълченци.

866 г.

Папа Николай І тържествено връчва отговорите на 106-те въпроса на княз Борис І на българските пратеници. В обстановката на непрекъснато нарастващо напрежение между Цариград и Рим папата вижда в “допитванията на българите" прекрасна възможност да измести византийското духовенство и да присъедини България към католическата църква.

След стъпването си на престола хан Борис I твърдо решава да покръсти себе си и своя народ. За целта той сключва съюз с крал Людовик Немски, в който фигурира точка и за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. Узнавайки за този съюз, Византия остро реагира и незабавно обявява война на България (863 г.). Византия успява да привлече на своя страна Великоморавия, Хърватско и Сърбия и организира коалиция против България. В избухналата през 863 г. война българските войски са разгромени и Борис I се принуждава да поиска мир. Византия се съгласява, при условие че той приеме християнството от Цариград. Поставен в безизходно положение, през 864 г. българският владетел и неговият двор се покръстват в Плиска. Борис I приема християнското име Михаил и титлата княз. Този акт обаче се натъква на остра съпротива. През 865 г. против него избухва бунт, който обхваща 10-те комитата в страната. Решен да отстои започнатото дело, княз Борис I жестоко потушава бунта и наказва със смърт 52 боили с техните семейства. След това Борис I предприема действия за отстояване на църковната независимост на страната. За тази цел той започва умела дипломатическа игра с двата християнски центъра. Първоначално преговаря с Византия. След категоричния отказ на цариградския патриарх Фотий да удовлетвори желанието му Борис I се обръща към Рим. Папа Николай I се оказва по-благосклонен и отговоря по принцип положително на изпратените от българския владетел 106 въпроса. Това довежда до задълбочаване на конфликта между двата християнски центъра. Отказите и на папа Николай I, и на папа Адриан II да ръкоположат за български архиепископ избрания от княз Борис I Формоза Портуенски довеждат до преориентация на българската политика и поставят началото на двегодишни преговори на българския владетел с Константинополската патриаршия. На 28 февруври 870 г. в Константинопол се провежда заключителното заседание на поместния църковен събор. Пристигат и пратениците на княз Борис I ичиргу-боилът Стасис, кан-багатурът Сондоке, кан-тарканът Илия, сампсисите Персиан и Алексий Хунол. На 4 март 870 г. император Василий I закрива събора на официален прием в двореца. Поканен е току-що завърналият се от Рим кавхан Петър, който поставя въпроса под чия юрисдикция се намира българската църква. Въпреки протестите на римските духовници българската църква е поставена под юрисдикцията на Константинополската патриаршия и е обявена за архиепископия. До този момент няма подобен прецедент в историята на християнската църква. По правило независими катедри са само тези, създадени от апостоли или от техни ученици. На 24 декември 879 г. патриарх Фотий и свиканият от него събор в Константинопол вземат решение в бъдеще ръкополагането на българския архиепископ да се извършва от българския епископат, а не от константинополския патриарх, т.е. българската църква получава статут на автокефална.

След като България получава исканата църковна независимост християнството у нас продължава да се проповядва от византийски свещеници и на гръцки език. Това създава реална опасност за независимостта на българската църква. За нейното отстраняване Борис I предприема нови мерки - изпраща в Цариград млади българчета, между които и своя син Симеон, които да се подготвят за църковна и книжовна дейност и да заменят постепенно византийските свещеници.

С приемането на християнството се създават по-благоприятни условия за укрепване на съществуващите феодални порядки в страната. Освен това на нея вече не се гледа от съседите й и най-вече от Византия като на "варварска" държава. Не на последно място покръстването допринася и за окончателното спояване на българската народност - процес, започнал още от образуването на българската държава през VII в.

На тази дата са родени:

1934 г.

Роден е Стефан Емануилов Кожухаров – български литературовед с интереси в областта на старобългарската поезия, връзките между славянската и византийската химнография, Търновска книжовна школа и др. Завършва Духовната семинария (1953 г.), Духовната академия в София (1957 г.) и българска филология в СУ (1965 г.). Работи като учител (1966-1967 г.), в Народна библиотека (1968 г.), като филолог-специалист в Инситута. за български език при БАН (1968-1969 г.), филолог-специалист в Института за литература при БАН (от 1972 г.). Специализира в Ленинград (1978 г.). Гост- професор в Университета в Охайо, САЩ (1981 г.). Ст. н. с. в Института за литература (от 1988 г.); ръководител на Секция по стара българска литература (от 1990 г.); директор на Института за литература при БАН (от 1992 г.). За пръв път установява, че Св. Наум Охридски е автор на песни; открива неизвестно произведение на Константин Преславски, неизвестна служба за Петка Търновска и неизвестен летописен разказ за пренасянето на мощите й. Автор на “Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света гора" (1985 г., в съавт.). Съставител и редактор на “Българската литература и книжнина през XIII в." (1987 г.). Член на редакционната колегия и автор в “Кирило-Методиевска енциклопедия" (1985 г.). Превежда произведения на старобългарската химнография. Умира на 25 януари 2000 г.в София.

1907 г.

Родена е Йоана (Джована Елизабета Антония Романа Мария) – българска царица, съпруга на цар Борис III и майка на цар Симеон II (по нов стил на 25 ноември 1907 г.). Дъщеря е на италианския крал Виктор Емануил III и кралица Елена. Омъжва се за българския цар Борис на 25 октомври 1930 г. Като българска царица се занимава с благотворителна дейност. С нейни средства се построява детски санаториум в Трявна, детска градина в Пловдив (1937 г.). Има 2 деца - княгиня Мария Луиза (родена на 13 януари 1933 г.) и Симеон II (роден на 16 юни 1937 г.). След 9 септември 1944 г. живее с децата си в двореца "Врана" край София. След референдума, обявил България за република, заминава с децата си за Египет. През 1951 г. по предложение на Ф. Франко семейството се премества да живее в Мадрид, а след сватбата на Симеон тя заминава за Португалия, където остава до смъртта си (живее в гр. Ещуриал, до Лисабон). След 47 години изгнание посещава България във връзка с 50 годишнината от смъртта на цар Борис III (25 август 1993 г.). Погребана е в италианската църква, в която е венчана за българския цар. Умира на 27 февруари 2000 г. в Ещуриал.

На тази дата умират:

2005 г.

Умира Марин Механджиев – академик, основател на Балканската академия на науките и културата. Марин Русев Механджиев е роден на 8 март 1927 г. в гр. София. През 1949 г. завършва Държавната политехника в София като инженер- химик-магистьр. През 1970 г. става старши научен сътрудник по цветна металургия във Висшия химико-технологичен институт в София. През 1971 г. е кандидат на науките във Висшия химико-технологичен институт, Бургас. През 1989 г. става старши научен сътрудник по неравновесна термодинамика на акумулационните процеси в Института по физикохимия към Българска академия на Науките. От 1996 г. е член-кореспондент на Украинската екологична академия на науките. Същата година става академик и действителен член на Световната академия за мир, САЩ. През 1998-1999 г. Международният биографичен център в Кеймбридж (Англия) го избира за мъж на годината, а през 2001 г. за международна личност. През 1999 г. получава титлата професор по околната среда и правата на човека от Международната Асоциация на преподавателите към ЮНЕСКО, УНИЦЕФ, НКОСОЦ/ООН. Същата година става доктор по философия хонорис кауза по политически науки на Международната академия за култура и политически науки, САЩ. През 2000 г. става академик на Централната Европейска академия на науките и изкуствата, Братислава, Тимишоара, както и академик на Румънско- Молдавската екологична академия, Яш, Румъния. Година по-късно, през 2001 г., става академик и заместник-председател на Балканската академия на науките и културата. От 2001 г. е доктор хонорис кауза по биотехнология и биоатмосфера на Университета Анстед, Малайзия. Член-кореспондент е на Кралската академия по фармация в Испания от 2002 г. През 2003 г. става почетен академик на Световната академия на науките, технологиите и образованието, Валенсия, Испания.

През 2004 г. е номиниран за Нобелова награда по химия от Университета Анстед за развитието на неравновесната термодинамика на акумулационните процеси и тяхното приложение, по-специално канцерогенната теория основана на защитния механизъм на клетъчните тъкани.

През 2003, 2004 г. печели почетен знак на Университета в Баня Лука, Босна и Херцеговина.

Академик Маханджиев участва в повече от 360 международни и национални научни конференции и симпозиуми. Има повече от 400 научни труда. Автор е на 18 монографии. По важни от тях са: “Планиране и методики при технологични изследвания" (1975 г.), “Комплексно изследване и проектиране при технологичните процеси в химическата промишленост" (1981 г.), “Екологизация и екологични експертизи" (1981 г.), “Процеси и апарати в биотехнологията и химичната технология" (1989 г.), “Намаляване и минимизиране на отпадъците в минните, обогатителните и металургичните предприятия" (1996 г.), “Термодинамика на акумулационните процеси във въздействаните системи, I част" (1997 г.) и др.

Умира Дядо Йоан – игумен на Рилския манастир.

Дядо Йоан е роден е на 24 юни 1925 г. във Варна. През 1949 г. завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". На 24 март 1945 г. е подстриган от Сливенски митрополит Евлогий в монашество с името Йоан. Скоро след това е причислен към братството на Рилската света обител. От 1946 г. е йеродякон, а от 1951 г. - йеромонах. От 1956 до 1968 г. е протосингел на Софийска митрополия при блаженопочившия Български патриарх и Софийски митрополит Кирил. През 1965 г. е изпратен като представител на Българската православна църква на Втория Ватикански събор в Рим. На 1 юли 1969 г. е хиротонисан в епископски сан с титлата "Драговитийски". От 1 ноември 1968 г. до 31 октомври 1970 г. е игумен на Рилския манастир. В периода 1971-1974 г. е викарен епископ на Негово Светейшество Максим, Митрополит Софийски и Патриарх Български, след което в продължение на пет години е ректор на Духовната академия "Св. Климент Охридски". В годините 1981-1983 г. е викарий на Великотърновския митрополит Стефан. От 1983 г. до 1988 г. е председател на църковното настоятелство на патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" . От 1 юли 1988 г. е игумен на Рилския манастир.

1972 г.

Умира Минко Неволин (псевдоним на Минко Савов Попов) - български писател - поет и драматург. Роден е на 2 януари 1881 г. в Карнобат. Участва в Преображенското въстание (1903 г.) в четата на М. Герджиков. Завършва гимназия в Русе (1905 г.) и учителства. Следва в СУ - Историко- филологическия и Юридически факултет, без да завърши. Работи в дирекция "Храноизнос" (1930-1943 г.). Някои съчинения: "Вълните на живота" (1902 г.), "Стихотворения" (1903 г.), "Акорди на меланхолията" (1919 г.), "Палми в пустинята" (1923 г.), "Старинни вази" (1924 г.), "Слънцето на Багдад" (1931 г.), "Хайдути" (драма, 1932 г.), "Да спи зло под камък" (драма, 1933 г.), "Бели шатри" (1934 г.), "Тракийски песни" (1941 г.), "Гласът на времето" (1950 г.), "На Странджа баир гората" (1953 г.) и др.

1937 г.

Умира Димитър Подвързачов (псевдоним Хамлет, принц Датски) - български поет, фейлетонист и преводач. Роден е на 6 октомври 1881 г. в Стара Загора. Автор на лирически стихотворения, публикувани в различни периодически издания, и на множество хумористични стихове и фейлетони. Редактира сп. "Звено", хумористичното сп. "Българан" (с Ал. Божинов и Р. Алексиев) и др. Прави редица преводи, предимно от руски класици: "От ума си тегли" от Грибоедов и "Маскарад" от Лермонтов. Автор на "Как дяволът чете Евангелието" - сборник хумористични драски, фейлетони и парадокси (1932 г.), и на книгите за деца (в стихове) "Приключенията на Крачун и Малчо" (2 кн. 1932 и 1933 г.) и "Войната в джунглите" (1934 г.).

1863 г.

Умира Сава Вълчев Филаретов - български възрожденски просветен деец и общественик. Роден е на 29 октомври 1825 г. в с. Жеравна, Сливенско. Учи в Котел при С. Дборплодни (1840-1843 г.). От 1843 до 1848 г. е учител в Шумен. Учи в гръцко училище в Куручешме (Истанбул) и в Одеската гимназия (1849- 1852 г.), завършва славянска филология в Московския университет (1857 г.). Съставя първия руско-български разговорник (1854 г.), отпечатан веднага и разпространен срежд войниците, участващи в Кримската война. Учителства в София. Открива мъжко класно (1857 г.) и девическо училище (1858 г.) в София. Участва в църковно-националната борба. Сътрудничи на руския и българския периодичен печат. Принуден от турските власти да напусне София, през 1861 г. заминава за Русия. С. г. е назначен за секретар в Руското консулство в Одрин. Разболява се от туберкулоза, изпратен е на работа и лечение в Кайро (Египет), където умира. След Освобождението костите му са пренесени и погребани в София.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.; Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.; Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;