15:33 / 28.01.2026
2751
Психологът Денис Никифоров в интервю за предаването "Здравето на фокус“ на Радио "Фокус“
Г-н Никифоров, коя е първата емоция, която "удря“ човек, когато чуе тежка диагноза?
Първата емоция, която ни "удря“ е страхът. Това е мащабна емоция, в която могат да се крият много други вторични състояния и чувства, но страхът е първото нещо. Страхът е заради мислите - как ще живеем, по какъв начин диагнозата ще промени живота ни?
Много е важно тук да направим разлика между емоции и чувства. Емоциите са първият инстинкт. Ако има някаква заплаха, най-нормалното нещо е да изпитваме страх, да имаме тревожност, да се притесняваме.
Чувствата са дългосрочни емоции. Когато живеем в този страх и през следващите дни и седмици, ако не преработим емоциите, те се превръщат в чувства.
Емоцията се превръща в чувство, което е много по-трудно да се преработи, така ли?
Емоцията ни пази, страхът е защитен механизъм, но негативните чувства в дългосрочен план са вредни.
Как да преработим емоциите, така че да не се превръщат в дългосрочни чувства?
Всеки от нас има различни ресурси за справяне с различни проблеми и съответно с емоциите и чувствата, които ни се случват в ежедневието.
Психика създава холограми, които чертаят най-страшното, но ние не сме ходещи диагнози. Тук имам апел към медиците, казвайки една диагноза на своите пациенти, да има описание. Защото хората започват да четат в интернет най-черната картина, т.е. най-негативното. Нашето вътрешно дете, когато е разтревожено, вижда нещата като бяло и черно, но една и съща диагноза може да се развие по съвсем различен начин при различните хора.
Страхът, който е съвсем разбираем, когато заболяването е факт, помага ли на тялото да се мобилизира или по-скоро го блокира?
Много зависи от типа човек. Ако човекът е тревожен стил на характера, ще се закачи веднага за проблема като за обреченост, все едно върху него се спуска тъмен облак. Този тип характер много по-трудно ще излезе от това състояние.
Ако човекът е от типа хора, които са по-войнствено настроени, ще каже: "Една диагноза не може да ме спре да се развивам.“
Това е горе-долу същото както, когато даден човек има някакъв симптом – един решава да остане вкъщи, друг решава да продължи с ежедневните задължения. Това е изпитание на характера, на възпитанието - как са постъпвали неговите родители. На каквато и възраст да сме, ние носим обусловеностите от своите родители - ако те са били по-смели, по-напористи, се гмуркаме в това море, независимо от диагнозата. Ако е по-тревожен човек, дори без диагноза той си приписва такава и живее ежедневно в чувства на страх, напрежение, тревожност. Това най-често се случва, когато сме заобиколени от тревожни хора, тогава и ние ставаме тревожни.
Може ли емоциите, които изпитваме, когато болестта е факт, да задържат или пък да засилят симптомите?
Абсолютно. И тук е т.нар. плацебо ефект или психосоматиката. Ако ние си внушим, че даден медикамент ще ни помогне, това е 1/2 от лечението, дори да взимаме само хранителна добавка или витамини.
Съответно, ако си мислим, че сме обречени и нещата са крайни, черни и т.н., психосоматично започваме да си приписваме симптоми.
Мои клиенти отиват на лекар само защото са убедени, че имат дадена диагноза. Когато им кажат, че са здрави, те до такава степен не вярват, че търсят и второ мнение.
Затова нека да се стараем да не си поставяме диагнози или пък, когато получим диагноза, да се опитаме да чуем какво иска да ни каже тялото с тази диагноза. Да разберем къде бъркаме – дали премълчаваме, дали имаме нужда да положим повече грижа за самите себе си, защото болестта идва вследствие на натрупани негативни емоции и чувства.
Какво точно означава психосоматика?
Психосоматика е, когато дадена емоция или чувство живее дълго в нас, ние го преживяваме, в един момент то се проявява като физически симптом. Това е единият вариант на психосоматика.
Другият пример на психосоматика - много често, ако едно дете премълчава, страх го е от родителите, вероятно често прави възпалителни процеси в гърлото. Ако има страх за бъдещето си от родителите, може да развие астма.
Когато живеем с дадена емоция, тя обезсилва тялото и то реагира. Появяват се симптом, за да обърнем внимание на дадения емоцнален и физически проблем. Това е единият вариант.
Другият случай на психосоматика е примерно боли ни глава, защото имаме страх да не сме вдигнали кръвно. Т.е. ние нямаме високо кръвно, но усещаме симптома на главоболието, симптома на дразнещата кашлица, без да имаме бронхит. Така че, когато имаме страх от нещо, то може като диагноза да не ни застигне, но ние можем да усетим симптомите на дадено заболяване.
Кои емоции могат да провокират главоболие, гадене?
Тревожността. Тревожността може да ни накара да имаме такъв дискомфорт. Всичко, което ни е трудно да преработим. И, ако дадена емоция или чувство при един човек предизвиква едно нещо, то при друг може да е съвсем различно.
Според мен това, на което най-много трябва да обръщаме внимание, е гневът. Защото гневът, вината и обидата са емоции, които наистина карат цялата система да страда.
Много често виждаме като общо чувство гняв. Но, ако си го представим като един айсберг, под него може да има срам, неудобство, чувство за вина, напрежение, съмнение и всякакъв вид други емоции, а ние виждаме общото чувство гняв.
Напоследък често се споменава, че болният има вторична изгода да бъде болен и затова болестта не си отива. Каква вторична изгода има едно дете да бъде болно?
Точно децата най-често ползват вторичната изгода. При едно дете вторичната изгода е, когато сутрин каже, че го боли коремчето или когато вдигне температура от психосоматика, съответно вторичната изгода е, че не иска да ходи на училище. Когато минат няколко часа, детето играе компютърна игра, към която вече има изградена начална форма на зависимост.
Когато "опасността“ отмине, може да спадне температурата, може да престане да го боли коремчето?
Абсолютно, още преди да е свършил учебния ден. Съответно психосоматично то се успокоява и има вторичната изгода. Т.е. то има някакво нежелание да ходи на училище. Може да е средата в училище, може да е, защото го е страх, ако има в този ден контролно, или не се е подготвил на 100% с домашните работи. Т.е. могат да бъдат много причините, които да предизвикат симптом.
Детето наистина има симптом, то не си измисля, но в момента, в който се премахне дразнителят и опасността, този симптом отшумява.
А как човек да разпознае, че се е вкопчил в болестта, защото тя му дава вниманието на близките, но това не е реалната физическа болка?
Ами, когато сме сами в дадена ситуация е доста по-трудно да видим цялостната картина. Но примерно пък възрастните търсят внимание от своите деца много често, когато споделят, че са неразположени, когато ги боли главата. Им тип тревожни хора, които винаги се оплакват. Те винаги ще кажат: "Абе, сега усещам, че ще ми излезе херпес“, например. Те винаги търсят проблема и през него получават внимание.
Това е, когато нашето вътрешно дете, тази малка част от миналото, има нужда от това внимание и се чувства тревожна. Не казвам, че тези хора не преживяват тревога, но това внимание, което получават, не им помага, не им дава сила.
По-скоро трябва като възрастни да си кажем: "Окей, в момента се чувствам така, приемам тази ситуация такава каквато е, но какво ще направя, за да изляза от нея?“
Какво можем да направим, ако разберем, че емоциите влияят на здравето ни? Осъзнаваме го, но преработката им не е лесен процес.
Това, което ще кажа: действия. Адекватни действия, които да бъдат под план. Т.е. нашето съзнание е необходимо да планира чисто математически, да имаме цели, да се ангажираме с процеса, с нещата, които ни носят удоволствие.
Ако разглеждаме през позитивната психология, това е така нареченото състояние на поток, в което няма тревожност, няма страх, няма скука и застой.
Т.е., когато сме ангажирани с действия - планираме, уверени сме в себе си, тогава не позволяваме на странични ситуации да ни разсейват и да ни вкарват в тревожност и в негативни емоции.
Колко лесно човек може да се научи да прави своеобразна вътрешна хигиена на емоциите?
Отпускане е една от техниките, която бих препоръчвал на всеки. Отпускането може да се случи по много начини – от това да броим на ум примерно до 10 или до 20. Може да вдишваме 4 секунди, задържаме дишането до 4 и издишваме 4 секунди. Или пък мислено да сканираме тялото си и да освободим цялото напрежение, целия стрес.
Техниките са много, но аз искам да насоча вниманието и към работата с вътрешното дете, защото вътрешното дете е тази част, която се тревожи. Вътрешното дете е тази част, която се е случвало всичко до 12-13-годишна възраст от нашето възпитание и нашето израстване. Може би, когато сме напрегнати и сме в критична ситуация, да намерим 2-3 минути, в които да затворим очи, да си представим тази малка част от нас и да кажем на малкият човек: "Няма за какво се тревожиш“, т.е. ние като възрастни да направим диалог с нашето вътрешно дете, което да го успокоим. И тогава със сигурност нещата, дори да не се разрешат, ще се чувстваме по-спокойни и ще имат една друга форма.
След като казахме, че определени емоции могат да задълбочат физическото ни състояние, може ли чрез емоции да се излекуваме по-лесно?
Разбира се. Позитивните емоции са нещо, което ни помага да се възстановим, независимо каква травма сме претърпели, дали дори физическа или психическа, защото когато сме изпълнени с щастие, с радост, с удовлетворение, имаме съмишленици, когато се радваме на гледките, на това, което докосваме, на любим аромат и вкус, тогава нашите сетива са щастливи и удовлетворени.
Чувстваме се в състояние на изцеление.
По-голямата част от хората все по-често казват: "Стресът ме убива“. Работата с вътрешното дете може ли да помогне срещу този стрес?
Абсолютно. Както споменах, вътрешното дете е тази част от нас, която остава с нас през целия ни живот. Защото много често ние като малки сме имали отговорности, чувствали сме вина и различни други емоции, с които не сме могли да се справим.
Малкият човек е стресиран, но малкият човек не може да управлява колата. Големият трябва да каже: "Ти отиваш на задната седалка и аз ще поема отговорността за колата, за сметките, за токи и за всичко, което ни касае“. Когато сме в позиция на зрелия възрастен, нашето вътрешно дете е успокоено, тогава няма напрежение. Но пък вътрешното ни дете може да ни даде радост. Т.е. ексцентричното дете е това, което ни дава радост, щастие, едно безгрижие и спонтанни избори, които биха могли да ни заредят с позитивни емоции.
Вярно ли е, че всичко тръгва от травмите в детството?
Още Фройд казва, че всичко е назад в нашето минало и в нашето детство, съответно нещата, които са се случили назад във времето, оказват влияние днес. И на 100% и аз като психолог го казвам, защото ако погледнем живота си в настоящо, тук и сега, но отдолу, ако има отпадъци, ще дойде време, в което пак ще се върнем към нещата, кои сме изхвърлили на пода.
Но аз чувам една голяма част от нашите слушатели, които в този момент казват: "Да бе, едно време винаги е имало психолози и емоционално пречистване.“
Да, но едно време е имало природа, т.е. хората са се грижи за своите сетива. Обработвали са градините, общували са, цяла вечер са били сплотени по големи групи, в които са споделяли, правили са една форма на психотерапия, защото разговорите, които са се случвали примерно на двора, в момента ги няма.
Т.е. всички съвременни техники: спортуване, разходка в парка, разговори, срещи, нови запознанства, тогава са се случвали по съвсем естествен начин?
Да, и хората съответно са били много по-здрави и удовлетворени, макар медицината да не е била толкова напреднала, съответно по-малко са развивали психосоматика.
Т.е. тогава някой ако е бил болен, е бил наистина болен, а не съответно да има паник атаки, тревожност, напрежение. Те са били ангажирани с ежедневните дейности, свързани с природата и с близките си. Т.е. имало една съвършена форма на подкрепа.
Днес сме много изолирани. Живеем индивидуално - все по-натоварено и все по-динамично, което вдига нивата на стрес.
Възможно ли е човек да бъде травмиран без да има конкретен спомен за ситуацията, която му е донесла дадена травма?
Да, абсолютно на 100%. Дори травмите, които са се случвали, докато сме били в утробата на майката, ни влияят. Т.е. ако нашата майка е била тревожна, ако не е била сигурна как ще се справи с появата ни, това също влияе. При раждането, когато детето се отделени от майката, това е първата травма, която изпитваме на изоставяне. И ако пък майката е била неналична в първата годинка на детето, това води до т.нар. днес модерна форма на нарцисизъм и токсични хора. Т.е. тези, които не са получили тази първа годинка любовта от майката по начин на близост, на свързване, съответно са по-студени и ги е страх да изпитват емоции и да се свързват с другите.
Прекалената любов може ли да нанесе травма?
Според мен всичко трябва да е в норма, но по-добре прекалена любов, отколкото липса на такава. Ако примерно един човек, който е по-студен и който не обича да бъде привързан, го обгрижваме прекалено с любов, разбира се, че той ще се дистанцира от нас.
Това за него ще бъде заплаха. Той ще се почувства уязвим и пришпорен.
Но едно бебе, когато плаче, има нужда от близост. За него всеки, който го прегърне, е неговата майка и неговото продължение, защото то не може да съществува без родителското тяло.
Много често психолозите ни съветват да приемем емоциите такива, каквито са, да приемем болката, страха, да си кажем: да, те са част от мен, те са тук, виждам ги, усещам ги. Въпросът обаче това приемане означава ли примирение?
Когато ги приемем, ние спираме да ги овластяваме. Когато искаме да контролираме ситуациите и да променим нещата, които не зависят от нас, ставаме още по-тревожни и овластяваме тези емоции.
В момента, в който ги приемем и ги заменим с различни качества, ресурсите могат при всеки един от нас да бъдат различни като открием талантът на един човек например, тогава тези емоции избледняват и изчезват в един момент.
На финала да споделиш бърза и работеща техника за справяне със стрес, моля.
Това, което ще посъветвам всички, е да осъществим диалог с нашето вътрешно дете. Да се върнем в детството и да видим как се чувства това дете, да го усетим. Да го погледнем в очите и ако то е тревожно, ако го е страх от нещо, ако се чувства отговорно за това, че мама и тати са се карали като е било малко.
Нека да се опитаме да си спомним и момент от детството, когато сме били много щастливи. Това може да бъде рожден ден, може да бъде подарък, който сме получили. Да си дадем сметка това дете в радостта на този спомен какви емоции и чувства е изпитвало. Защото от едно вълнение, ние си даваме сметка, че това дете е радостно, че е щастливо и свободно. Тази свобода трябва да вземем като възрастни, които сме днес, и да я проявим в нашето ежедневие.
