13:32 / 02.09.2026
613
"О, момиче, отивай си вкъщи“. С тази реплика ме посрещна една от сестрите, още преди да съм прекрачила прага на кръводарителския център. Така започва разказът на адвокат Диана Попова.
Историята е поучителна заради начина, по който в различни институции се отнасят към хората, дори без да имат представа от социалния им статус. Интересно е и заради това, че в България е неразбираемо за някои, защо други искат да направят безвъзмездно добро.
ФОКУС публикува останалата част от поста без редакторска намеса. Изводите оставяме на вас:
"Една такава слаба като теб сутринта лежа по пода“. Поласках се донякъде от обръщението "момиче“ и изтъкването на факта, че съм слаба, но пък заявих, че имам 50 килограма и няма причина да ме връщат. Известно време спорихме дали изобщо да ме допуснат вътре, но все пак изтъкнах, че лекар трябва да прецени мога ли да даря кръв или не.
Мислех си, че това е перфектен аргумент, докато не се появи лекарката с въпроса "Вие какво правите тук“. Ами в делничен ден в кръводарителски център, едва ли съм дошла да бера цветя, помислих си, но все пак премълчах. Започна се един разпит:
- За кого дарявате?
- Ами за никого, просто искам да направя нещо добро.
Следва повдигане на вежда и още по-кисела физиономия.
- Лекарства приемате ли?
- Да, имам Хашимото, но не съм пила лекарствата си през последните 48 часа, каквито са препоръките в сайта на Национален център по трансфузионна хематология.
От там вече нещата прераснаха в назидателен скандал.
- Ама как така решавате, че няма да си пиете лекарствата. Вие се излагате сама на риск. И за какво? Какво искате да докажете?
Признавам, че на тази реплика побеснях. Няма човек, умрял заради това, че 2 дни не си е пил лекарствата за хашимото. Хората в България живеят до старини с тая болест, без дори да знаят, че я имат. Но доста хора могат да умрат, ако не намерят кръводарители.
Какво искам да докажа ли – искам да направя нещо, което може да спаси живот. Кръвната ми група е А- - една от най-редките и дарители с нея винаги се търсят. От години си казвам, че трябва да започна да дарявам кръв. Миналата година, когато заболяването на баща ми се влоши значително и крайна сметка го победи, прекарах доста време в чакалните на различни спешни отделения. Познавам погледите на хората в болничните коридори, които са обединени от едно общо отчаяние - да знаеш, че близките ти нямат шанс за живот. Или поне тези с карцином в последен стадий. Но пък нечии близки имат шанс и те зависят от нас.
Нямах време, нито желание да обясня на дамата в престилката тези детайли.
- Кое е най-лошото, което може да ми се случи? – попитах вместо това.
- Ами ще Ви стане лошо, ще лежите тука, ще се чудим какво да Ви правим.
- Ами ние сме в болница, няма да е нещо невиждано на някого да му е лошо. А и обещавам, че ако ми стане толкова зле, ще помоля някой случаен минувач да ми купи шоколад.
Последва един монолог, че си било на моя отговорност, че такива сме били ние, младото поколение (кога пък на 39 почнаха да ме числят към младото поколение?), че си мислим, че всичко ни е ясно, не зачитаме никакви авторитети. Всичко това, гарнирано с отвратителен тон, от който се чувстваш като престъпник.
Претеглиха ме.
- Ето, 51 килограма сте.
- Доколкото знам, условието да бъда кръводарител е да съм над 50.
- Ама то това е много условно, от много неща зависи.
- Кои са тези други неща?
- Нямам време да ви изнасям тука лекция половин час. На Ваша отговорност си, щом не мога да Ви разубедя. Но ако наистина ще го правите – отивайте да ядете баница и да пиете айрян.
- Закусих обилно преди да дойда и съм изпила литър и половина вода от сутринта.
- Не, не, отивате да ядете тесто. Няма да си нарушите толкова диетата.
Послушах и още коментари за нашите модерни диети (на младото поколение), с които се докарваме до това положение (явно да си 51 килограмова жена е животозастрашаващо състояние), имаше и подмятания, че сигурно инжекции за отслабване си слагам. А пък и как така с автомобил съм дошла – няма да мога да шофирам.
Признавам си, че в началото имах колебания дали да не се прибера. Всъшност причината никога до сега да не съм дарявала кръв е именно това, че ме е страх от игли и че понякога ми става лошо дори при вземане на кръв за рутинни изследвания. Но пък от инат реших да остана и да видя какво пък толкова страшно има.
Дамата, която ми взе кръв беше страшно мила и любезна, не спря да пита как се чувствам и да си говори с мен, вероятно, за да ме разсейва. Всичко стана толкова бързо, че накрая попитах "Ама това ли беше?". Не припаднах. Не ми стана лошо. Дори отказах торбичката с гадни вафли и бутилка кола, заявявайки, че сама ще си купя шоколад. Започнах да пиша този пост още пред кафенето до болницата, защото реших все пак да спазя препоръката да изчакам половин час, преди да се кача да шофирам.
И сега искам да попитам – това ли е начинът да се отнасяме с хора, които да са решили да направят нещо хубаво и напълно безвъзмездно? Защото на 3 метра от мен един голям чичо раздаваше кеш на част от тези, които излизаха от центъра и му показваха бележката за кого са дарили, но това е тема за друга публикация.
Може би е редно персоналът в Окръжна болница - УМБАЛ"Света Анна"- София АД , да премине през някакви базови обучения по комуникационни умения. И сигурно ще се запитате защо изобщо публикувам това в професионалната си страница - ами за да стигне до повече хора и да вземе някой най-сетне да се замисли малко върху комуникацията лекар-пациент.
