102 години от Ньойския диктат

27 Ноември 2021 | 14:07 | 0
102 години от Ньойския диктат
Снимка: ВМРО

Навършват се 102 години от подписването на Ньойския диктат. Ньойският договор е подписан е на 27 ноември в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, а от страната на силите победителки - от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция (1919-1920 г.). Според него България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които следва да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Страната ни губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция.
От България се отнема Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и гр. Струмица и нейната околност, заедно с т. нар. Западни покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място й се разрешава рекрутирането на платена войска в размер на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред.
Като неделима част от договора по искане на Гърция е приложена и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие е използвана от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война 1939-1945 г. През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка
.



Агенция „Фокус“
Полк. доц. Станчо Станчев: Ньойският договор пречупи за дълго време духа на българина

Ньойският договор пречупи за дълго време духа на българина. Това каза полк. от резерва доц. Станчо Станчев в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“ по повод 102 години от подписването на Ньойския диктат. „Трябва да сме наясно, че когато говорим за Ньойския договор, той пречупи за дълго време духа на българина – нещо, което беше най-пагубното и като че ли след него настъпи това разделение на българското общество, което го виждаме включително и към наши дни. Трябва да ви кажа за пример, че юнкерите във Военното училище, за да бъдат постоянно този злокобен акт, да не бъде забравен, да бъде постоянно в мислите, всяка вечер на вечерна проверка, този който чете списъка на ротата, най-напред започва – изминаха примерно 1300 дни от злокобния Ньойски договор. И всички юнкери в един глас отговарят – няма да забравим, няма да простим за Ньой“, посочи Станчев.
„Трудно можем да сравним армията и военното дело от 20-те години на миналия век с 20-те години на настоящето ни време. Но в крайна сметка, когато съществуваше наборната армия в зората на демокрация, Българската армия имаше висок рейтинг сред българското общество – около 70% по онова време се отнасяха положително към българската армия и приветстваха нейното съществуване и нейните задачи, които изпълнява. Към настоящия момент, когато вече е устроена по друг начин армията ни, когато армията не е кадрова, този процент е спаднал на около 30-35%, значи на около половина е спаднала популярността на българската армия, защото наборната армия все пак е давала възможност значителен брой хора да преминават през нея, много семейства са свързани с нея, много семейства да я чувстват като своя. Това разбира се отнася за цялото българско общество, което приема тази армия като народна, като армия, която е призвана да го брани от външни посегателства. Това разбира се даде неминуемо своето отражение“, допълни той.


Агенция „Фокус“
Полк. Мишо Йорданов: 27 ноември е много черна дата на Българската армия, защото се пречупва гръбнакът на една много респектираща на Балканите армия

27 ноември е дата, която за Българската армия е много черна, много трагична дата, защото се пречупва гръбнакът на една силна, не само силна духом, но на една много респектираща на Балканите армия, която никой е нямал интерес да съществува като противник негов. Това каза военният историк и преподавател полк. от резерва Мишо Йорданов, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“ по повод 102 години от подписването на Ньойския диктат. „Затова и англичаните казват, че „В една бъдеща война ние трябва да действаме така, че българите да бъдат наши съюзници, а не наши противници“. Това е истината за тази жестока разправа с българското войнство, за това жестоко орязване както на материалната база, така и на личния състав. Да не говорим, че тук е сложена ръка и върху българското офицерство. След като се съкращават полкове, след като се съкращават дивизии, българските офицери остават без работа, т.е. много от тях са съкратени. Много от талантливите български пълководци дори след тази злополучна, да не кажем… ньойска авантюра са били съдени и това определя и формирането на различни военни съюзи, които са се формирали в защита на българското офицерство, за това то да не бъде унищожавано толкова драстично, защото ще бъде нужно в една бъдеща война, каквато между другото и силите на Антантата, и Централните сили са очаквали“, посочи Йорданов.
„Пророчески се оказват думите и на немския генерал, подписа в Компиенската гора примирието между Франция и Германия, който казва „Довиждане, господа, до след 20 години“. И точно 20 години след това, разбира са, започва Втората световна война като реванш на силите на победените страни за тази загуба в Първата световна война и тези договори. Защо Турция, която също подписва един унизителен договор – Севарския, но не го спазва, и победата й в турско-гръцкия конфликт й осигурява това незачитане на клаузите на Севарския договор, успява да съхрани армията си и върху нея ударът, върху армията, е малко по-лек, отколкото за Българската армия. Турците по принцип са победена страна също, те са наши съюзници в Първата световна война, но на тях им е много важно да запазят земите, които Османската империя е имала преди. И това, което гърците са направили, е да се разширят колкото се може повече за сметка на тези земи. И затова турците начело пак с Кемал Ататюрк са успели да се противопоставят на клаузите още след подписването на Севарския мир, което пък им дава възможност по-нататък да стъпят върху тази армия и да не отстъпват повече от състоянието на своите въоръжени сили“, заяви той.
„Сега, без външна намеса, без външен натиск, изключително от вътрешни фактори и от недалновидни решения ние направихме онова, което нашите противници през 1918-1919 г. направиха с тоя Ньойски диктат. Когато говорим за наборната армия – действително наборната армия през годините, когато беше обсъждано дали да продължим с наборна войска или не, беше армия, която нашата икономика не можеше да издържа. Тя беше намалена първо на 75 000. След това на 45 000, след това на 30 000, каквато даже и Ньойският договор не ни беше поставил. Но това беше едно решение, взето повече на емоционална основа, по моему. Това решение за съкращаване на наборната армия беше недалновидно. Но още по-недалновидно е изоставянето на подготовката на младежите. За това нихилистично отношение на сегашната младеж, особено на младежите от мъжки пол, е показателно. Те не желаят да служат в армията, те смятат, че армията е пристан за мързеливите, те смятат, че армията е загуби-време, което за мен е по-страшната последица от това унищожаване на наборната ни армия“ допълни Йорданов.


Агенция „Фокус“
Полк. доц. Станчо Станчев: Ньойският мирен договор не нито мирен, нито договор, а унизителен за българската държава диктат

Ньойският мирен договор фактически не е мирен и не е договор, защото в крайна сметка това е един диктат, един унизителен документ, който поставя един отпечатък върху българската държава, който за съжаление и към наши дни, като че ли, дава своето отражение. Това каза полк. от резерва доц. Станчо Станчев в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“ по повод 102 години от подписването на Ньойския диктат. „Преди всичко разбира се, слагайки край на българското участие в Първата световна война, беше ни отнета територия, трябваше да платим репарации и разбира се аз като военен бих определил като най-тежки военните клаузи на Ньойския договор, които за съжаление се опитаха да превърнат българската армия в една незначителна сила, която да не е в състояние да изпълнява своите конституционни задължения. Просто беше посочено в самия договор, че нейното задължение ще се заключава само в поддържане на реда вътре в територията и на погранична полиция. Нещо, което я обезсмисля като въоръжена сила, която може да защитава суверенитета и териториалната цялост на държавата“, посочи Станчев.
„Във военните клаузи се забранява ние да имаме по-голяма войскова единица от полк. И фактически организационно армията ни е сведена до 24 пехотни дружини мирновременни. Забранява ние се да имаме авиация, да имаме флот, оставени са 3-4 миненосеца и 6 моторни лодки, които са предназначени за охрана по Дунав и Черно море. Съгласно чл. 71 по отношение на попълването на армията с личен състав, е оказано, че офицерите, които подпишат договор да останат на служба, трябва да служат най-малко до своята 40-годишна възраст, премахната е наборната армия и е въведена доброволческата, наемническата армия, нещо което въобще не е характерно за нас българите. Ние сме свикнали, както и нашите предци, да отиваме и да воюваме за държавата“, каза още той.


Агенция „Фокус“
Полк. Мишо Йорданов: Клаузите, които поставя Ньойският договор на българската държава, са смазващи

Клаузите, които поставя Ньойският договор на българската държава, в частност на Българската армия, са смазващи. Това каза военният историк и преподавател полк. от резерва Мишо Йорданов, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“ по повод 102 години от подписването на Ньойския диктат. По думите му затова определяме и тази дата – 27 ноември, като една черна дата, която нанася огромна травма в народопсихолигията ни.
„Ако се запитаме защо помним датата 27 ноември, защо така травматично като че ли се е забила в нашето съзнание, ще кажем едно: тогава, независимо от териториалните загуби, които търпи България в Междусъюзническата война и клаузите на Букурещкия договор, надеждата не е все още пречупена за решението на националната ни кауза, на националния въпрос. Защото тогава Българската армия се съхранява, т.е. надеждата не е пречупена. На 27 ноември, с подписването на Ньойския договор тази надежда е пречупена, затова, защото и Българската армия като че ли й е отнета възможността да съществува, на Българската армия е отнета възможността да взема участие в защитата или в бъдещи бойни действия“, посочи той.
„Наред с клаузите, които определят териториалните загуби за България, а те не са малки – цяла Егейска Македония, Вардарска Македония… Тя, Македония, е разделена на три, между другото – между Сърбия, Гърция и България. Цялата тази разделена Македония – ябълката на раздора, както казваме в предишните войни, сега отива, като че ли тази кауза е пречупена. След Македония имаме много икономически клаузи, които са така подготвени, че да не дадат възможност на българската икономика отново да възроди Българската армия. Т.е. пречупени са с репарации, пречупени са със забраната да произвеждаме, да доставяме на Българската армия имущество. А самото орязване на личния състав на Българската армия говори за това колко много се страхуват Великите сили или победителите“, каза още Йорданов.
„Така Българската армия, освен със съкратен личен състав, освен това, че на нея й се забранява да има редовна армия, т.е. да има наборна армия – армията вече се организира, рекрутира на доброволен принцип, т.е. доброволци влизат в армията, и им е забранено да бъде повече от 20 000 души. 10 000 души, разбра се, служещи в жандармерия, полиция, митничари. Някъде около 33 000 души, които да не бъдат в състояние дори да гарантират и нейния суверенитет, нейната цялост и независимост. Те са били предназначени изключително за поддържане на вътрешния ред, както се казва, в договора. Освен това на Българската армия й е забранено да произвежда оръжие. Намалено е изключително много въоръжението на Българската армия. На 1000 души войници се падат 1150 пушки, с 15 картечници, 2 минометни и две или три оръдия или гаубици, което е съвсем, съвсем недостатъчно за въоръжението на един такъв състав. Забранено е да имаме подводници. Някой ще каже – то пък като че ли сме имали. Оказва се, че да, действително сме имали подводница през Първата световна война и сега е забранено да имаме подводници, което пък нарушава баланса на флота. Флотът ни не може да бъде балансиран, ако нямаме подводница. Това още в 1918 г. е било известно“, допълни той.


Агенция „Фокус“
Иван Николов, КИЦ „Босилеград”: 102 години от Ньойския договор, отново гробно мълчание за престъпленията на европейските „миротворци”, които през 1919 г., ни осъдиха на мъчителна агония

102 години от подписването на Ньойския договор. Отново гробно мълчание в София, Брюксел и Белград за престъпленията на европейските „миротворци”, които в центъра на европейската цивилизация Париж, на 27 ноември 1919 г., в 10.30, ни осъдиха на дълга и мъчителна агония, прокарвайки границата през села, гробища, църкви, дворове, къщи, разделяйки семейства и родове. Противно на всички цивилизационни, човешки и международни закони и правила които уж гарантират правата на човека. Това се казва в изявление на Иван Николов, председател на Култутно0информационен център (КИЦ) на българското национално малцинство „Босилеград”.
„Осъдиха ни по един чудовищен начин, без доказателства, въз основа на фалшиви обвинения за геноцид, военни престъпления и жестокости към „сръбското население” в Поморавието през Първата световна война”, допълва той.
„Иван Николов цитира поета Емануил Попдимитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тук гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кади…”.
„Доказателства за българските престъпления няма и до днес.
Доказателствата за престъпления на тнр. победители в Първата световна война които произволно преначертаваха границите, които доведоха до Втората световна война и до детесетгодишната югославска война са налице. Пропагандните съчинения и фалшивите албуми на Уилям Драйтън, Арчибалд Райс, Йован Хадживасилевич, Теодор Димитриевич и др., с техните измислени статистически данни, скалъпените или събрани насила петиции, с измамите и лъжите, превърнаха мирните договори в детонатор който взриви Втората световна война.
Точно това бяха истинските престъпления. И те нямат давност. Друг е въпросът, че не бе създаден международен трибунал който да осъди истинските престъпници.
В един момент на отрезвяване и с огромно закъснение дори Клемансо, ги нарича „чакали на нашата победа”. Анри Пози в книгата „Войната се връща” ги нарича „мародери... които се включиха във войната само за да претършуват труповете” и продължава: „Успели да си осигурят послушни поддръжници в близкото обкръжение на водачите на Конференцията, най-вече между доверените хора на Уилсън и Клемансо, Пашич, Масарик, Бенеш и Брътиану, успяха изкусно да се подиграят с тях по начин, който ще остане в историята – фалшифицираха карти, подправиха документи и прибягнаха, за да се възползват от мира, до методи, присъщи на панаирджийски джамбази”, отбелязва Николов.
„Цялата документация, представена от някои наши съюзници по време на мирните преговори – пише Лойд Джордж през 1928 г., – беше измамна и подправена. Решенията взехме въз основа на фалшификати.“
И на друго място: „Великите принципи на свободно самоопределение на народите и спазване на религиозните, икономическите и културните права на етническите малцинства, провъзгласени и стриктно спазвани от четирите големи съюзнически държави, бяха грубо нарушени в Централна Европа и на Балканите от малките нации, които си поделиха тленните останки на Будапеща, София и Виена. Те и досега го правят, повече от всякога.”, посочва Иван Николов,
„Естествено, от днешната дистанция от време, можем да кажем, че Анри Пози наивно е вярвал на френските и английските политици, които според него, са били подлъгани от балканските и централноевропейските водачи за да останат на власт. Истината е, че цялата отговорност си е за тяхна сметка. Историята ги осъди за умишлени престъпления срещу победените и няма как да бъде другояче. Но това не понижава стойността на гражданската позиция на Анри Пози изложена с риск за живота му. Защото само два месеца след публикуването на книгата „Войната се връща”, Върховният съд в Сърбия осъжда автора задочно на двайсет години принудителен труд, а офицерската организация „Бялата ръка“ – на смърт. Получава предупреждение, че ако реши да даде показания в процеса, последвал убийството на крал Александър в Марсилия, ще бъде убит”, изтъква той.
„Яростта, с която „победителите” продължават да пазят плячката си, отрязана от живата снага на България и подхвърлена им от европейските миротворци, впечатлява и до днес. 102 години след Ньой никнат антибългарски паметници, провеждат се научно-исторически конференции, печатат се книги, защитават се научни трудове, пишат се статии срещу България, а срещу нас, българите в Западните покрайнини се прилагат всички известни през историята методи на отнародяване и изгонване от родните предели. И то пред очите на същите тия миротворци, които ни проглушиха с учението за европейските принципи и ценности и спазването на човешките права”, заявява Иван Николов.
„Войната не само се върна, тя продължава и до днес и ще продължи и в бъдещето. Идеологиите и партиите които водиха Първата, Втората и последната югославска война още са на власт. Военната пропаганда срещу България и българите продължава, а ние не правим нищо да се защитим. Още по-лошо, ние сме безсилни да се защитим.
На фона на „паметниците на сръбските жертви” убити от българската армия които всяка година никнат като гъби след дъжд върху бившите български територии, ние сме безсилни да поставим една паметна плоча на българските жертви избити от сръбски мародери на 15-16 май 1917г.в Босилеград, да защитим българските военни гробове и правото си да останем българи на българска земя. И ако за забравената българска историческа памет извън границите на България и може да се намери някакво оправдание, какво да кажем за буреинясалите и забравени паметници на българска територия?
И след 102 години, Ньойската граница, или както сполучливо я нарече проф. Лозан Митев „Берлинската стена”, пресича гробището в родното ми село, за което пак Анри Пози през далечната 1934 г. пише: „Видях гробища, разделени на две… дори преполовени гробове! Главата на покойника се намира насред телената стена, краката му стърчат навън. Вълчи ями са изкопани в ковчезите… Видях български майки, чиито деца са погребани на югославска земя, да плачат на няколко метра от така скъпите за тях гробове, до които им е забранено да се доближат… Но пак донякъде имат късмет, че при копането на вълчата яма костите на скъпите покойници не са изхвърлени навън, каквото видях в Извор”, посочва Николов.
„След 102 години, българските гробове от сръбската страна, са заличени. Това е разбираемо. От българската страна все още едва устояват на забравата и стихиите, обраснали в храсталаци и запуснати, както впрочем е запусната и буренясала цялата българска политика към Западните покрайнини. И докато Европа поне се опитва да намери нова концепция за решаване на териториалните спорове между държавите чрез премахване на границите и свободно движение, ние си останахме заложници на пролетарския интернационализъм. От нас все още се иска да бъдем „мост на сътрудничество” и да си мълчим докато двете „братски” държави газят по нашият превит гръб, за да се прегърнат под звуците на чалгата в ламтежа да печелят пари, сякаш нищо не е било. Майната й на историята, да живеят Брена и Цеца! А по това време сръбските държавници, политици, генерали, журналисти и учени от девет кладенеца вода носят да очернят образа на българските „окупатори”, да оправдаят окупацията на Западните покрайнини като „военно обезщетение”, и ако може, в новото прекрояване на границите да вземат и още „сръбски малцинства” в България.
Защо нашите сънародници продължават да си затварят очите? Ония, които пълнеха площадите да протестират срещу Ньой вече ги няма. Техните внуци днес пълнят площадите под други, джендърски, феминистки и какви ли не други знамена. Те нямат и не ги вълнуват идеалите на техните предци и мъката и болката на техните сънародници подложени на денационализация и възпитавани в дух на омраза и презрение към всичко българско и родно”, коментира той.
„По повод 102 години от подписването на Ньоският диктат, призовавам национално мислещите хора в България, да намерят гробището на Анри Пози и Емануил Попдимитров, да го почистят и запазят. Ако не от национален, то поне от човешки и християнски дълг. Намира се на самата сръбско-българска граница, принадлежало е към махалата Бубраница на разделеното с Ньойската граница село Ресен, сега е към село Горно Уйно, Кюстендилско.
То трябва да остане като паметник на безумието, като място за поклонение и покаяние на миротворците, поставили тлеещия огън на войната върху осквернените български гробове на едно селско гробище”, подчертава председателят на КИЦ „Босилеград”.


Агенция „Фокус“
Военна академия "Г. С. Раковски": С покруса отбелязваме 102 години от подписването на Ньойския договор

С покруса отбелязваме 102 години от подписването на Ньойския договор. Прави го министър-председателят Александър Стамболийски в кметството на парижкото предградие Ньойи сюр Сен, на 27 ноември 1919 г. Това се казва в изявление, публикувано в страницата на Военна академия "Г. С. Раковски" във "Фейсбук".
"Мястото е избрано нарочно – заради смъртта на местния граф през 1205 г. в битката при Адрианопол, срещу българския цар Калоян (край Одрин, днес Едирне в Република Турция).
Българската делегация пътува 8 дни с влак, охранявана от сенегалски войници. След пристигането, на членовете ѝ е забранено да излизат от хотела без предварителна заявка.
На страната ни са наложени огромни репарации, откъснати са ѝ територии, в които остават да живеят между 600 хиляди и 2 милиона българи, а поне 100 хиляди бежанци пристигат", изтъкват от висшето военно училище.
"Ньойският диктат не държи сметка за етнически произход, собственост и религия. На Кралството на сърби, хървати и словенци са дадени български територии от "стратегически съображения" – села в Кулско, градовете Босилеград, Цариброд и Струмица с по десетки околни села. Няколко от тях, между които и днешният граничен пункт Стрезимировци, са разцепени между двете държави: къщи, дворове, ниви и гробища често остават "оттатък". Онази държава вече не съществува, днес териториите остават в Република Сърбия и Република Северна Македония", отбелязват от Военна академия "Г. С. Раковски".
"Румъния отново получава Южна Добруджа. Излаз на Беломорието е предвидено да остане за България, като територията се управлява общо от победителите. Само година по-късно, тя е предадена на Гърция.
Освен 2,25 милиарда златни френски франка репарации, страната ни трябва да предаде на победителките 33 хиляди овце, 13 500 млечни крави, 12 500 коня, 9 200 вола, 2 500 мулета и 125 бика.
На западния съсед – въглищата от пернишките мини през следващите 5 години", допълват от Военна академия.
"Ратифицирането на договора още в началото на 1920 г. отваря пътя на Царство България да стане член на Обществото на народите, което възпира агресията на Гърция през 1925 г. – "Петричкия инцидент".
В крайна сметка, пророци се оказват президентът на САЩ Уилсън и френският маршал Фош – те предупреждават, че този "ред" и мирът ще изтраят само 20 години, както и става.
На 23-ти юли 1940 г., генерал Никола Жеков, командващият армията ни през Първата световна война е поканен да се разпише в златната книга на кметството на Ньойи сюр Сен, а българският флаг е издигнат от военна част пред него, за да се измие позорът от поражението и Солунското примирие.
Нататък е известно...", завършват от висшето военно училище.


Агенция „Фокус“
Навършват се 102 години от Ньойския диктат

Навършват се 102 години от подписването на Ньойския диктат, или откакто бяхме „Победени без да бъдем бити“. Ньойският договор е подписан е на 27 ноември в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, а от страната на силите победителки - от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция (1919-1920 г.).
Според него България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които следва да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Освен това България е задължена да предаде на своите съседи (съюзници на съглашенските сили победителки) - Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. Югославия), Румъния и Гърция, определено число добитък, както и 250 000 т. въглища. Наред с това тя губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция.
От България се отнема Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и гр. Струмица и нейната околност, заедно с т. нар. Западни покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. По такъв начин страната ни е лишена от значителни територии, населени с компактно българско население. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място й се разрешава рекрутирането на платена войска в размер на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред.
Като неделима част от договора по искане на Гърция е приложена и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие е използвана от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война 1939-1945 г. През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка.

Принтирай    Оразмери текст   + -