Доц. Георги Лозанов: Иконизирането през държавата, през политиката на Левски и Ботев не е подхода, чрез който да подчертаем тяхното величие
Доц. Георги Лозанов, бивш председател на Съвета за електронни медии и преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”
Водещ: Ограничено от пандемията отбелязването на годишнината от смъртта на Апостола мина без
струпване на хора и без речи от политици, без кордони, охрана, капепета и снайперисти по покривите. На паметника му в София бяха поднесени венци и цветя от гвардейци и граждани. Добре е, че ще спестим помпозната демонстрация
на прочувственост. Но ако на площадчето пред паметника в центъра на София изявите на политиците тази година са силно ограничени, то няма спирка за тях в медиите и социалните мрежи. Сценарият се повтаря всяка година на 18-19-ти
февруари за Левски и на 2-ри юни за Ботев. Какво постигаме, когато символите на историческия героизъм се употребяват политически и се преекспонират медийно? Въпросът е към доц. Георги Лозанов, бивш председател на Съвета за електронни медии и преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Георги Лозанов: Фактически те се отдалечават тези фигури, тези герои от хората и престават да бъдат, да създават възможност на човек да се идентифицира с тях, да се почувства малко на тяхно място, да влязат в собствения му живот и започва да гледа на тях като на икони, което е част от политическия дискурс и политическия разговор и така да се каже държавния ритуал, което във всички случаи е някакво ощетяване на преживяването, ако щете на националната идентичност. За мен това иконизиране и то през държавата, през политиката, на фигури като Левски, който е поводът, като Ботев, въобще като героите от националноосвободителните борби не е реалният подход, чрез който може да им отдадем своята почит и да подчертаем тяхното величие. Тяхното величие е в това да ги приближим до себе си, така да го усетим, а не като ги превръщаме в едни икони, често пъти доста бутафорно нарисувани.
Водещ: С какво да си обясним страстта, надпреварата между политиците, кой ще напише най-ефектното изречение в социалните мрежи, кой ще се изтъпани най-помпозно в телевизионните репортажи, от една страна? А от друга страна, какъв е смисълът от надпреварата между самите медии колко повече политици ще се изявят на такива дни?
Георги Лозанов: Това е тенденция, която се създава от много години. Първо, политиците по този начин чрез тези герои опитват да трупат сигурен ресурс, разбира се. Така да се каже да се доберат в някакъв смисъл до тях. Това е една верига на хората, които определят цвета на нацията и те биха искали, разбира се, да са в светлината на такъв тип герои. Така че техният опит, обикновено винаги е календарен, застават от фигурата на големите имена, на големите събития, напълно обоснована, даже в известен смисъл има битки за фигури и за събития. И вътре в България, а пък и между съседни държави. Ето сега тази политическа битка между Северна Македония и България. Като оставим, какви са конкретните основания, във всички случаи това е битка, съвременна политическа битка за гърба на историята и на гърба на героите, на гърба на Гоце Делчев и на цар Самуил. Така че непрестанната подялба на историческите фигури, на тяхната значимост означава тя да бъде преписана на съвременните фигури. В това има, разбира се, известен комплекс за малоценност. А пък медиите обичат този разказ, това самодоказване на политиците чрез историческите знаменателни фигури и събития, защото за съжаление не можахме да създадем достатъчно човешки и достатъчно съвременен разказ за миналото. Да създадем неполитически разказ.
Водещ: Как трябва да звучи този човешки разказ, доц. Лозанов?
Георги Лозанов: Трябва да звучи така, както звучи да кажем, когато говори за миналото Георги Господинов, или Милен Русков. Така трябва да звучи някак си – да виждаш тези хора живи, да виждаш чертите им, да виждаш тяхната мотивация. Виждаш, че това, което се е случило, е било в човешка ситуация подобна на нашата, когато те са взимали трудни решения. Всичко това е било начин на живот, сега ни се струва така да се каже качен на пиедестал, но тогава е било същинският, горещ, конкретен живот на конкретни хора. Това усещане е много важно и то може да го възстанови разказът и е въпрос на талант на разказа. Общо-взето политическите разкази за величието, за човешкото величие не са достатъчно талантливи, това е работа за писатели.
Водещ: Може би това е работа и за талантливи политици, с които ние едва ли разполагаме?
Георги Лозанов: Аз, знаете ли, на времето при последния избор за президент, си бях позволил да кажа, че много хубаво е да бъде избран за президент един писател, разказвач, който да разкаже днешната ни история по един красив и вълнуващ начин. Разказаната история е нашият Бог, не само защото това е свързано с Библията, а защото когато разкажеш и подредиш нещата в разказа, те добиват смисъл. Той разказът им дава смисъл. Иначе животът винаги стои някак ограбен и ощетен. Няма го разказът, съвременният разказ за днешна България, говоря за един наистина разказ, който да те хване, да ти въздейства. Няма го. И в този смисъл даже и съвременният роман за прехода така и не се появи. Въобще не можем да разказваме собственото си битие, а оттам и битието на нашите предци, което е част от нашето минало.
Водещ: Защо? Нямаме талант или нямаме желание?
Георги Лозанов: Според мен, защото нямаме ценностен фокус. Нямаме обща ценностна идентичност. Ние, когато говорихме за интеграция на България към ЕС и общо към Европа като културен проект, в крайна сметка говорим за ценностна интеграция – не по закон, не по документи, не по еврофондове, а по ценности, т.е. това, което вътре в теб е норма, което ти дава мотив, което ти дава посока. Аз мисля, че в този смисъл ние все още не сме интегрирани в Европа като общи ценности.
Водещ: Дали ще помогне скромният възвисен героизъм на Левски на юруш надпреварата към парламентарните избори?
Георги Лозанов: Да, който успее, колкото може повече да си присвои от героите. Но за съжаление аз виждам една тенденция за един съвременен национализъм или по-скоро националконсерватизъм, който успява да отчупи най-голямо парче от чуждото геройство и да го ползва за своите цели. Разбира се, всеки се опитва повече или по-малко да го направи, но националистите, като че ли са най-активни в това отношение. И това е основният им ресурс.
Водещ: Във ваша статия вие наричате този националконсерватизъм миришещ на чубрица и на барут. Сравненията ми дадоха повод да ви поканя за този разговор като точния събеседник. Защо ги избрахте?
Георги Лозанов: Тук на Балканите някак си, първо, имаме едно национално, едно затворено в себе си, в някакъв смисъл винаги обидено от широкия свят национално чувство. Те като че ли не ни признават, като че ли ние сме някакви велики, които другите не могат да го забележат. Това е миризмата на чубрица. А миризмата на барут е метафора на едно доста агресивно ксенофобско национално чувство. Смята се, че националният идеал е трябвало да се вземе с кръв, да се постигне с кръв. Непременно трябва да бъдем в битка със съседите. Не може националният идеал да е свързан със собственото ни ценностно възвишаване. На мен ми се струва, че това трябва да стане. И е хубаво да има авансцена за героите, но е много важно да се осланяме и да градим самочувствието си на базата на собствените си постижения, на базата на собствената си съвременна култура и политика. И това, че толкова много гледаме назад, би трябвало преди всичко да накара политиците да се замислят.
Водещ: Т.е. да имаме и памет за себе си?
Георги Лозанов: Да, да имаме памет за себе си. И да имаме интерес към себе си, така да се каже да се харесваме. Ние харесваме ли се?
Водещ: Не се харесваме.
Георги Лозанов: Ние харесваме Левски, да, разбирам. Харесваме цар Самуил и сме готови да враждуваме за него със северните македонци, обаче ние самите харесваме ли се? Риторически го поставям този въпрос.
Водещ: Той веднага провокира следващия – а, защо не се харесваме?
Георги Лозанов: Има нещо, така, как да кажа, непрестанно се сравняваме някак си с другите и то в тази комплексирана плоскост някак недооценени, за което казвам. Оттам идва цялото нещо – не гледаме на себе си като на това, че сме ние в тази хубава страна и постигаме нещо. Вместо това непрестанно носим едно чувство, че трябва да се доказваме на другите, да им натрием носа. Това са комплекси, нещо провинциално, което в крайна сметка и на нас самите не ни харесва. Но разбира се, такова говорене днес така е заради това, че се върнахме към националните икони и т.н., иначе аз не обичам да говоря на едро за всички. Има едно младо поколение, което пък вече съвсем не можеш да го вкараш в рамките на този националконсервативизъм, чиито живот въобще не мисли за чубрица и барут, а погледът му е широко отворен през новите комуникации и въобще през новите възможности да носиш родината в себе си, не да я обитаваш като територия.
Водещ: Когато носиш родината, когато носиш България в сърцето си, дали си представяш, че някъде зад стената виси портрета на Левски или портрета на Ботев?
Георги Лозанов: Сигурно си го представяш. Макар че аз да ви кажа има нещо друго – ние сведохме цялата си, така да се каже, култура на предците до Ботев и Левски, до националосвободителните ни борби. Аз писах една друга статия, ще излезе в Дойче Веле, ние санираме фамилните блокове, останали от социализма, бяха с 50 годишна давност, но продължаваме да ги санираме и да живеем в тях, а с голяма лекота се съгласяваме да се събарят къщите на Третото българско царство. Третото българско царство, следосвобожденска България е едно тогава европейско чудо, тя като че ли не е предмет на нашата гордост и самочувствие. Предпочитаме да се връщаме към тези националноосвободителни борби. Въобще не подценявам техните герои, но и нататък има строители на съвременна България, и нататък има много неща и в икономиката, и в политиката, и в културата, с които тогава България става европейска. А това подценяване на културата и на значението на Третото българско царство е типичен соц.остатък или комунистически остатък, когато разбира се Третото българско царство се смята за идеологически враг.
Водещ: За фашистко творение?
Георги Лозанов: Да, фашистко и преди това въобще буржоазно, капитализъм, нещо лошо. И независимо, че уж излязохме от комунизма, продължаваме да имаме това отношение. И предпочитаме да се възхищаваме на някакви ханове, които са доста смътни исторически образи, а пък тези хора, с които едва ли не сме роднински свързани, са до голяма степен натирени в една дупка на историческата памет. На мен ми се иска повече да мислим и за Третото българско царство, не само за Първото и Второто и да строим съвременни крепости от Второто българско царство.
Цоня Събчева
ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК
Доц. Георги Лозанов: Изпитвам някаква жал към македонците, които правят напълно обосновани пречките да влязат в ЕС
Доц. Георги Лозанов, бивш председател на Съвета за електронни медии и преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, в интервю за о...
Доц. Георги Лозанов: Политиците у нас не могат да разберат, че задължения на мед...
Доц. Георги Лозанов: Не бива да се развиват спекулации и конспиративни тези в ме...
Европейски избори 2019: Доц. Георги Лозанов: Досега не е имало такава кампания, в която политиците толкова безмилостно да се държат един към друг
Доц. Георги Лозанов в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”. Водещ: Каква е лексиката на предизборната кампания? Защо някак трудно успяват кандидатите за евродепутати да ни заинтригуват? Следва анализът на доцент Георги Лозанов, преподавател във Факултута по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. Георги Лозанов: Какво да кажем за кампанията? Тя беше скучна, така написах вече, но тя беше скучна в сферата, в която трябваше да се състои, а именно по отношение на проблематиката, свързана с евроизборите. Иначе извън нея не само не беше скучна, но беше според мен една от най-напрегнатите кампании, от гледна точка на ударите, които си размениха политиците, особено първите две политически сили, пък и другите. Даже битката между първите две политически сили в границите на кампанията стигна до много тежки обвинения, свързани в крайна сметка с обвинения в престъпления. От такава гледна точка досега може би не е имало кампания, в която политиците толкова безмилостно да се държат един към друг. Водещ: Изявите на кандидатите за евродепутати обаче успяха ли да ги разкрият като личности? И какво ни показаха? Георги Лозанов: В България откакто сме влезли в Европейския съюз така и не успява това евроговорене да се превърне в достатъчно ефективен комуникативен процес. Водещ: Защо? Георги Лозанов: Първо, защото някак чиновническо е отношението. Може би това е свързано и с представите за бюрократизация в самото разбиране за Европейския съюз. На него се гледа преди всичко като на един финансов източник, който да помогне на нашето собствено развитие. Но самата европейска политика, към нея няма интерес и няма готовност да бъде разбрана и да стигне до масовото съзнание. Аз съм сигурен, че ако направим анкета да се попита само: кои са партиите в Европейския парламент, много малка част от кандидатите за евродепутати както и от избирателите ще могат да отговорят. Така че това остава сфера много далеч от съзнанието на избирателя. А оттам трябва да му дойдат истинските мотиви за това да гласува и въобще за поведението му в тези избори. И затова, като ги няма тези мотиви, ги подменяме както обикновено с други, свързани с местните битки и сблъсъци. Водещ: Такa кампания какво разкри за самите евродепутати, които изпращаме? Изпращаме чиновници, изпращаме партийни посланици, изпращаме протежета? Георги Лозанов: Не, първо да кажа, че сред кандидатите и от основните партии, пък и от някои по-маргинални, от тях може да се направи един национален дрийм тийм, така да кажем. Действително някои от тях и са с опит, и са с култура, и знаят твърде много за Европейския съюз, и т.н., ако нещата си ги представим извън партиите като някаква национална група, която да замине за Европейския парламент. Не съм сигурен обаче, че въобще това ще са критериите, по които в крайна сметка те ще бъдат избрани. Така че започват едни стратегии, които често пъти даже странно са свързани с евроскептицизъм. Например, аз цитирам нееднократно това – казва се: трябва да отидем в Европейския парламент, за да защитим националния интерес. Това е малко обърнато наопъки. Точно обратното е – там отиваш не да защитиш националния интерес, а интересите на Европейския съюз. И то го правиш именно като част от европейските партии. Въобще в тази кампания най-малко си заслужава да се говори за национални интереси, а пък националните интереси бяха натрапвани като основен мотив. Въобще има едно обръщане на призмата на тези избори и опит да ги сведем до нещо познато, тъй като не желаем да опознаем спецификата на Европейския съюз – там, където изпращаме депутатите. Предпочитаме да гледаме на това като на нещо далечно и будещо повече подозрения, отколкото като тема, по която си заслужава човек да помисли, да се ориентира. Водещ: Как звучеше езиковото представяне на кандидатите за евродепутати? Впечатлиха ли ви с колоритен изказ, с богати метафори, представящи познание, с емоционална дълбока същност? Георги Лозанов: Не, разбира се. Точно тази страна, свързана с риториката, с риторическите умения, твърде много липсва в нашата политика. От друга страна, както казах, някои от кандидатите бяха много добре подготвени. И това е даже много странно, защото има единици, които са много добре подготвени, на фона на много, които са много далеч въобще от европейската политика, за която кандидатстват. Така че тези разлики са много видими, но за съжаление те не оказват много голямо влияние върху избирателя, защото, пак казвам, кампанията непрестанно се превръща, даже бих казал изражда в някаква национална битка. Там са емоциите, там ако дойдат някакви цветисти изрази или реакции. А по отношение на Европа… Нека не забравяме, че в момента ЕС е в много важен период. Наистина който отиде там, ще трябва да взима много важни решения за бъдещето на съюза. Водещ: Вие останахте ли с впечатление, че кандидатите са способни да се ориентират и вземат тези решения? Георги Лозанов: Ами има няколко души, сега не искам да казвам имена, защото да не се ангажирам в предизборна ситуация, но има няколко души, които категорично са способни, и всички останали до голяма степен бихме могли да кажем, че не им е мястото там. Тези няколко души не е никак трудно да си дадем сметка кои са, ако за момент забравим партийните пристрастия и погледнем на тях просто като на специалисти. Защото политиката край другото е и някакъв професионален ангажимент и занимания. А пък политиката, която се прави в Европейския съюз, доста прилича на дипломация. Значи, когато си представим този профил на политика дипломат като възможности, които има и като капацитет, веднага ще разберем, кои хора на базата на собствените им данни има основание да ги изпратим в Европейския съюз и кои има причина да ги подозираме, че отиват там, за да взимат едни големи заплати, както обикновено се гледа на тях. Водещ: Доцент Лозанов, вие дълги години бяхте председател на СЕМ. Адекватни ли са българските медии в отразяването на кампанията и успяха ли да представят нейната същност или се хлъзнаха по линията на скандалите, които в крайна сметка я доминираха през изминалите седмици? Георги Лозанов: Вижте, трябва да извадим малко медиите от отговорност, защото в предизборна кампания някак си по самия Изборен кодекс политиците така го правят, че да вземат общо взето медийната власт в свои ръце. И те общо взето определят и правилата, по които се води кампанията, а и самото съдържание на кампанията, защото от тях се очаква в крайна сметка да дадат някакъв смисъл на тези предизборни формати. Сега, кампанията, както е известно, особено в националните медии е силно неефективна. Ние с моя колега Орлин Спасов с нашата фондация „Медийна демокрация“ сме правили такива измервания – колко пари влага една партия в медийни кампании и какъв съответно изборен вот получава? Няма пропорционалност на резултатите, даже често има обратна пропорционалност – партиите, които са вложили най-много пари, най-малко са получили от това. Така че има тук някаква много дълбока системна грешка и аз си давам сметка, каква е. Това, че всъщност в предизборна кампания партиите плащат на медиите своето участие. И оттогава няма как това да бъде журналистически формат, няма платена журналистика. Тогава изведнъж форматът става нещо като полуполитически пиар и цялата кампания минава в политическия пиар. А пък, за да бъде въздействаща, да бъде интересна, тя трябва да е същинска журналистическа кампания и да оставят в нея журналистите да са водещи фигури, които те по собствените си разбирания да могат и от името на аудиторията да им позволят да стигнат до същността на кандидатите, да се разбере какво могат, какви са им вижданията, какви са им ценностите и т.н. Водещ: Доцент Лозанов, не смятате ли, че това се прави точно с тази цел – за да не се разбере какво качество са кандидатите? Георги Лозанов: Аз смятам, че финансирането на медиите по време на кампания не трябва да става чрез партиите. Не казвам да няма финансиране, но има възможност да се намерят други механизми, а не кой както си плати. Тогава в крайна сметка всичко отива в плана на политическата реклама и пиар. А рекламата е убеждаваща комуникация, тоест тя трябва да те накара да повярваш в нещо, а не непременно да ти каже истината. Водещ: Точно това се питам през цялата кампания, наблюдавайки и слушайки разбира се, защото по професионално стечение на обстоятелствата следя изявите на различни кандидати, това се питам, доцент Лозанов, дали се явяват кандидати за евродепутати или техните щабове и пиари, тъй като повечето кандидати се оказват формални рецитатори? Георги Лозанов: Да, аз съм съгласен с вашите наблюдения. И аз самият имам подобни. Въпросът е, че щабовете трябва да си дадат сметка, че това не е в полза на кандидатите. И в крайна сметка кампанията от тази гледна точка няма особен смисъл, защото хората гласуват на базата на други доводи, извън това, което им е казала кампанията и което политиците са им казали в кампанията. На базата на собствените си предварително изградени партийни пристрастия, на базата на наказателен вот, ама не наказателен вот от гледна точка на поведението на българските евродепутати, а от гледна точка на собственото си усещане за живот сега и тук в България, и т.н. Въобще тази кампания, особено пък за евроизборите, не можем да й дадем собствената й форма, тя все се разпада в нещо друго. И това е проблем, който не се решава, а обратно, сякаш все повече се задълбочава. А сега ситуацията още повече се усложнява с това, че традиционните медии поначало губят влияние и онлайн медиите и онлайн платформите се намесват силно във влиянието върху аудиторията. А ние знаем, че там е огромен информационен битак, на който има всичко, включително много тролове, много манипулации, заблуждаващи послания и т.н. И затова аудиторията и избирателят в много голяма степен е дезинформиран в крайна сметка от това, което му се изсипва този месец или месец преди това се изсипва върху нещо. Водещ: Не бяха много креативни кандидатите за евродепутати и в социалните мрежи. Съдейки по техните формални постове, също имах усещането, че техни асистенти, хора от щабовете, пиари на партията са ги писали – служебни, дистанцирани и, ще ме извинят, но твърде често нелепи. Съжалявам, не знам дали вие ще се съгласите. Георги Лозанов: Ами сега ние може да казваме тежки и критични думи за тях. Аз пак настоявам на това, че не можем да ги слагаме под общ знаменател, защото са различни кандидатите и има различни поведения. Но действително, за съжаление, много по-малка е групата на тези, които така да се каже звучат убедително като послание. А и като цяло българското политическо говорене, извън размяната на удари, често пъти компроматни, е неинтересно, не е интересно говорене – говорене, което не може да привлече аудиторията. Не може да й кажеш нещо, свързано с политика, което да й е интересно само по себе си. Трябва непременно зад това да лежи някаква жълта, някаква корупционна или някаква друга история, за да можеш да привлечеш вниманието. Водещ: А това с какво да си го обясним? Деградация на слушателския и зрителския интерес или? Георги Лозанов: Това е въпрос на много сериозна риторическа култура. Вижте, за тези 30 години тя не можа да се създаде, защото ако погледнем малко исторически назад, първо до 1989 година реално политика нямаше. Когато има една партия, не се прави политика, беше нещо друго, беше някаква идеологическа среда, в която имаше пропаганда и т.н. След това имаше един период на въодушевление, много силен, когато всичко беше политика и когато политиката изведнъж стана всекидневно усещане, мина през емоциите на хората, даже се разделиха семейства по политически причини. Така бе в началото на прехода. И след това трябваше да дойде период, в който политиката да улегне и да се превърне в професионална роля, която да създаде собствената си култура, включително и в аудиторията. Този период така и не се случи, и не се случва. Знам ли, в бъдещето може би ще дойдат млади. Има една партия, която се нарича Партия на младите, в нея може би има някаква надежда. Макар че противопоставянето на млади и стари аз не смятам, че е толерантно като подход. Не е в това работата. Работата е в това – в нивото на политическата култура. Водещ: Младият глупак става стар глупак. Георги Лозанов: Да. Да не говорим, че политическата култура е демократична култура. Значи най-общо да кажем ни липсва демократична култура. И в това всички повече или по-малко участваме. Но то идва и от нещо друго – усещането за това, че политиката е една често пъти маскировка на съвсем други отношения, които се разиграват някъде другаде, под масата или както искате да го наречем, а пък политиката е само една външна показност, една витрина, която по-скоро трябва да скрие същинския начин на разпределяне на благата, а не да убеди аудиторията в това, как трябва да се направи и да убеди аудиторията, че това са искрени играчи, които играят тази игра, която твърдят. Водещ: Не се ли затвърждава това усещане и след тази кампания за евроизборите – че всъщност в Европейския парламент отиват едни буфосинхронисти, които да бъдат витрина на някаква демократична България – такава, каквато тя все още не е станала? Георги Лозанов: Ами да, разбира се. Самият факт, че в Европейския съюз стоим на последни места от гледна точка на демокрация, на разделение на властите, на корупция, на свобода на словото – всичко това по естествен начин пречи на подбора в обществото, на това най-добрите да застанат на подходящите места. Не става така и затова имаме усещането непрестанно, че човек не вярва на собствения си избор. От друга страна, всички ние живеем живота си, който се случва тук и сега. Човек не престава да се мотивира, да гласува, да иска с гласа си да подобри нещо и т.н. Водещ: Кои от тезите ще наклонят везните на избора сега на 26-ти? Георги Лозанов: Това е твърде пожелателно, че тези въобще ще надделеят. Моето впечатление досега е, че т.нар. черни лебеди, тоест непредвидими събития или по-скоро фабрикувани събития, или така или иначе случващи се извън кампанията събития, те наклоняват везните. И ето сега в тази компания във всички случаи влияние върху вота ще има т.нар. „Апартаментгейт“. А и той вече отдавна не е свързан само с апартаментни. Водещ: Да, с имотите и финансовите придобивки на властта. Георги Лозанов: И това нещо се разви като част от предизборната кампания и вместо предизборната кампания. Но моето усещане е, че оттук нататък политическата класа в България ще бъде подлагана на все по-силен натиск да се съобразява с правила, които през десетилетията на прехода бяха силно пренебрегвани. Водещ: Да, досега ги нямаше на практика. Писани на хартия, не изпълнявани на практика. Георги Лозанов: Да. Сега неслучайно даже се превръща в метафора фигурата на европейския прокурор, така да се каже, когато ще внесем справедливост. Водещ: Дали ние зад тази метафора пак не разчитаме на някаква сила отвън, която да ни реши проблемите? Георги Лозанов: Ами то стана обратното. Не вече ние разчитаме на сила отвън, а силата отвън като че ли повече не иска да се примирява с положението в България като страна от Европейския съюз. Водещ: Доцент Лозанов, в сравнение с останали страни членки, ние как се представяме в тази кампания? Георги Лозанов: На мен ми е трудно да правя такъв анализ. Всяка кампания си има специфика. Трябва отвътре да я погледнеш, за да разбереш как действа. Със сигурност много сходни проблеми има в другите европейски страни. Със сигурност един от сериозните проблеми е този евроскептицизъм, който при това се използва като риторика, за да влезеш в Европейския съюз, да станеш депутат в Европейския парламент – това нещо го има и в други държави, като Унгария да кажем, където е още по-радикално. Още по-радикално е във Великобритания, знаете – Брекзит. Така че аз не мога да кажа, че ние сме някаква джунгла, а пък цяла Европа и въобще светът е някаква градина, цъфтяща. Но ние, тъй като сме общество, което е излязло от много мъчителен комунистически период, имахме голяма надежда, която е силно попарена. Това създава общото чувство за безизходица. Водещ: Ще я намерим ли тази надежда или ще се задоволим все да бъдем от поколенията на изгубените надежди? Георги Лозанов: Сега, не бива да правим такива обобщения. Освен това, да не вървим по пътя на евроскептиците, които ни казват, какво ни е отнела демокрацията. Демокрацията ни даде много неща. Въпросът е да я превърнем в култура и да я превърнем в демократична култура. Което става между другото така – като говорим за нещата и се опитваме да им търсим истинските имена. Цоня СЪБЧЕВА