ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Забравени страници от българската литература: Коста Мазнейков, Списание "Македония"

Забравени страници от българската литература: Коста Мазнейков, Списание "Македония"

Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Текстът за Коста Мазнейков е публикуван в месечното илюстровано популярно...

31 Октомври 2020 | 18:00 | Агенция „Фокус“

Забравени страници от българската литература: Войвода Георги Иванов – Марко Лерински, Списание „Македония“

Забравени страници от българската литература: Войвода Георги Иванов – Марко Лерински, Списание „Македония“

Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Текстът за „Войвода Георги Иванов – Марко Лерински“ е публикуван в месечното илюстровано популярно списание "Македония" от юли 1903 г. Списанието се издава от комитет от македонци в печатница "К. Г. Чинков" на ул. "Гурко" 54. Уреждат го М. Грашев и М. Копанов. Войвода Георги Иванов – Марко Лерински Тоя безсмъртен герой, за когото може да се каже всичко, каквото за един скромен и във висша степен честен патриот, е роден в славното по своето лъчисто минало градченце Котел на 20 юни 1862 година. Син на беден овчар, Георги можал да добие едва първоначално образование, след което си залавя бащиния занаят, нарамва кривак и доволен от съдбата, свири с шупелка, а пасе кози и овци. Веднъж двама вбесени черкези полакомили да му вземат новата гуничка – едничката му радост. Кипнало 14 – годишното овчарче, па като развъртяло кривак, насолило харно, харно неверните и доволно откарало стадото на друга страна. Вечерта домашните дълго му се ядосвали и карали за непресметливата буйност и в голямата си уплаха му предрекли на смърт. Георги ги гледал спокойно, уверен, че страхливите турци не ще го помиришат даже. Друг път палавото овчарче рекло да прескочи един голям трънак. Ала краката не го послушали. Тогаз, за да ги накаже, взело, че ги нарязало хубавенко с острия си ханджар. „Да помнят, кога не скокнали трънака“. Домашните му се чудели, чудели, па току махнали с ръка и решили, че от тоз упорит хубостник нищо няма да излезе. Силното революционно брожене през това време достигнало и до нашия Георги. Другари всеки ден му мътили мозъка, че скоро агаряните ще очистят земята и всички ще ходят войници… Той примирил от радост; въображението му стигнало необичайни граници. Постоянно бълнувал за пушки, за униформа, за бой, за юнашка смърт, рипал, скачал и с чудните си приказки, подсолени от особено вдъхновение, привеждал майка си в ужас. „Синко-о-о, тия бабини деветини къща не хранят“, му думала често тя, но Георги разбира ли ти от майчин съвет. По освобождението станал абаджия, но работел неохолно- мисълта му била се във войската. В 1883 г. той е вече войник и нищо не може да смени радостта му. В 1885 г. се бил, като истински герой и получил медал за храброст и повишение. Винаги безпокоен, винаги жаден за бури и борби, през 1895 г. напуска службата и става отличен знаменосец, в четата на Дядо Стою. Предричанията на клетата му майка се сбъднаха. На стари години тя беше принудена усилено да работи, за да не умре от глад. След въстанието Георги побъркал съвсем сметки. Той надянал пак унтер-офицерски мундир, ала нещо необяснимо, нещо тайнствено го влачило неотразимо оттатък на юг зад Рила, де българин страда и гине. Няколко пъти отивал и се връщал, докато в 1900 г. казал веднъж за винаги „Сбогом“ на приятели и заминал за началник на Леринския район. Деятелността му като началник е много плодовита. Ден и нощ той беше на работа – проповядваше, учеше, калеше, седеше неразбраните, наказваше престъпниците, убиваше предателите, убеждаваше опърничавите, вдъхновяваше младежите, утешаваше страдалците, пренасяше оръжие, събираше помощи и прочее прочее Славата му от ден на ден растеше и като вихър се носеше по западните кътове на свещеното ни Отечество. Изплашиха се турци, арнаути, а гърците от злоба тръпнаха. Рой шпиони запъплиха по всички страни и търсеха „башъ-кумитата“, за главата на когото беше обещано сума жълтички. Владиката предаде на анатема и афорезмо всички ония, които крият такъв един опасен за вселенската черква и спокойствието на Султана схизматик дебелоглав. А злия консул от Битоля изпращаше всеки ден реки за реки и големи армагани на всички кметове по селата, при пръв удобен случай да предадат тоя „кондорекефал“. На властта, за което ще получат благословението на патриарха и ще заслужат елинското си име. Валията пък написа фермани, колкото една врата, с които съветваше и молеше населението да предаде тоя „Капасъзин“ в царски ръце, заедно с оръжието, което той раздал. За това ще получат всички благоволението на Падишаха, „който не престава да сипе добрини върху своите верни поданици“. Всичко се разбърка по този начин своеобразен. Името на легендарния юнак пролет от уста въз уста – българите се гордееха, турците, трепереха. „Абе, паша, имиш, бе; валлаи паша имиш; хем бакънъзъ бураа, бир фишекленъ онъ киши вурумишъ! – ойле машко имиш. Алала белясъни версънъ! (Абе, паша бил, бе, Бога ми паша бил; и гледайте тук, с един куршум десет души убивал! Такъв мъжко бил, господ белята да му дава!) - Говореха си турците в панически страх. Леринския каймакамин, Джемал ефенди, го видяла носън, - също чудовище, което с един замах убивало десетки хора и полумъртви ги гълтало, та още в зори отишъл при циганките да му баят. Той, па и всички си представяли „Марко паша“ един титан, облечен в сърма и злато и нареден от двете страни от двете страни с елмазени медали. Фантазия буйна и своеобразна!? А пък баснословния „Марко паша“ беше един сухичък, среден ръст, с лице костеливо, юнак, облечен едва ли не в дрипи. Разграден зима и лете, той еднакво търпеше, както силната жега, така и силния студ. Да облече нови дрехи, значело за него, да зарадва някой читак; а да се храни с хубави мазни гозби – червеите щели да се преситят и да пукнат. Всички лишения и несгоди пренасяше с едно чудно хладнокръвие и видимо доволствие и ги търсеше с борина, защото „само в такива случаи би могло да се познае, до колко човек е успял да победи и заповядва на себе си“. От безбройните потери Марко много изкусно се изплъзваше, ала от шпионското и предателско око – не можа! Един от престъпната хайка долага на близката потера, че войводата е в село Търсие. Аскера загради селото и откри адски огън. Марко изкусно подведе момчетата, бързо удари на атака, уби 10 души и с една светкавична бързина изчезна. „Дръжте селяните“, рекъл владиката на каймакама, „бийте и бесете“, докато не донесат вързан тоя едепсъзин и пушките“. Подигна се страшна афера – дете проплака у майка. Шпионите гърци посочваха, турците трепаха немилостиво. „Да дадем, най-после, оръжието, че ще изгнием до един; проклет да е владиката“, казали селяните и донесли пушките на тържествующите обрезани и не турци. Аферата се разшири и по другите села, та заплашваше в миг да съкруши всичко онова, което толкоз години се гради с труд и мъка. Опасност голяма! Чорбаджиите от голямото село Пътеле, преди още да дойдат турците, склонили селяните да предадат всичкото оръжие. Кипна до болезненост чувствителния Марко и реши да ги накаже. На 13 юни (1902 присъбра още 30-40 души селяни и вечерта тайно се вмъкна в селото. Ала нещеш ли, някои от черните езменици заранта подушил случайно, че четата е в селото и затичал, като сляп да обади на аскера в Соровичево. Черна душа, искариотска! Другите изменници се скриха в една здрава, каменна кула, заедно с няколко заптиета и чакаха с нетърпение аскера. Войводата, като видя, че нищо няма да стане, отложи отмъщението за по-сгодно време и каза на момчетата да бъдат готови за път, ала тъкмо да излезе и силни потери загащиха селото от всички страни. Почна се ожесточено сражение. Числото на четниците беше малко, куража голям. При всеки залп, турците капеха, като круши. Войводата, разярен като лъв, тичаше от позиция на позиция и насърчаваше юнаците, които от развалените позиции се прехвърляха на здрави и почваха с ново въодушевление ожесточена престрелка. Ад на всяка крачка! Едни плачат, други викат, трети псуват, покривите пращят, скотовете викат унило, кучетата вият и прочее. Стъпви се, като в рог. Гърмежите полека-лека почнаха да утихват. Най-после Марко намисли една хитрост. Сбра говедата и ги пусна на полето, а между тях момчетата изкусно се измъкнаха и офейкаха в планината. Едва на края глупавите турци сетиха каква е работата и отвориха огън. И ето за нещастие да се случи, че войводата да бъде най-надире. Един куршум го удари в лявата страна и той можа да извика само „Андреа, Андреа“, падна и издъхна. Дядо Андре му з3е менлихерката и чантата с книжката, целуна го просълзен и си отмина. На другия ден три трупа – трофеите на една дневно сражение – бяха откарани в Соровичево. Низама дигна обсада и безславно се върна назад, като изнапсува хубавенко чорбаджиите, що му развали рахата. - Така славно загина милия, благородния, любимия и незабравим Марко Лерински и потопи в скръб цялата околия.

10 Октомври 2020 | 18:00 | Агенция „Фокус“