ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Проф. Пламен Павлов: Търговията с българско гражданство е национално предателство

Проф. Пламен Павлов: Търговията с българско гражданство е национално предателство

Проф. Пламен Павлов, историк, председател на Държавната агенция на българите в чужбина в периода 1998-2002 г., в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“.

31 Октомври 2018 | 17:00 | Радио "Фокус"

Проф. Пламен Павлов: Каймак-Чалан е символ на паметта, която не може да се потъпче

Проф. Пламен Павлов: Каймак-Чалан е символ на паметта, която не може да се потъпче

Проф. Пламен Павлов, историк, в обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“. Водещ: На 20-ти септември 2016-та година по повод 100-годишнината от Първата световна война и 100 години от боевете, водени на връх Каймак-Чалан, българска делегация за първи път почете паметта на българските герои, загинали на върха през септември-октомври 1916 г. Две години по-късно за първи път заедно министър на отбраната, началник на отбраната и председател на Комисията по отбрана в Народното събрание се изкачиха на това паметно от фронтовата линия на Първата световна война място, за да участват във възпоменателна церемония за драматичните събития през 1916-та година. Един от отишлите да се поклонят пред паметта на загиналите е и общественикът, историкът проф. Пламен Павлов. Неговите впечатления очакваме да чуем. За първи път ли се качвате на Каймак-Чалан, проф. Павлов? Пламен Павлов: За съжаление за първи път, тъй като когато беше началото на тази благородна инициатива, организирана, инициирана от Красимир Узунов – автора на „Каймакъ-Чаланъ“, Том 1, една книга до голяма степен уникална и припомняща не само събитията на този епичен връх, но и въобще цялата памет за Първата световна война – тогава така се получи, беше отлагана датата. Аз, понеже съм университетски преподавател, се оказа, че имам задочници и, за голямо съжаление, не можах да посетя това свято място. Миналата година пък се случи някаква неразбория в междудържавните отношения и се отмени церемонията. Но тази година – слава Богу – всичко беше перфектно организирано и с участие, разбира се, и на гръцката страна беше извършена тази церемония, тази литургия в памет на падналите на този заветен връх български войници и офицери. И мога да кажа, че имахме невероятен късмет, защото времето беше слънчево, прекрасно, виждаше се цялата панорама на древната и не само древна българска земя Македония. Каймак-Чалан в някакъв смисъл е върхът, царят на върховете. Водещ: Така го наричат – това означава Каймак-Чалан. Пламен Павлов: Да, да, има различни обяснения, но той наистина доминира и ние можехме да видим всичко наоколо като на длан. И самият г-н Узунов обясняваше с неговия ентусиазъм и дълбоки познания, къде са били позициите на нашите войски, тези на противника – основно сръбски войски. Общо взето мисля, че възпоминателната церемония се превръща в много хубава традиция и по този начин ние, макар и със сериозно закъснение, с известен грях от страна на нашето общество, отдаваме нашата почит и преклонение пред тези невероятни българи, били се на този висок връх. Нека да припомним – той е висок 2524 метра. По време на ужасяващия артилерийски обстрел по време на цялата битка – сравняват я с боевете на Шипка, но като мащаби, като ожесточение тя ги надхвърля, и то това е логично, Първата световна война все пак е – той изгубва между 4 и 11 м от височината си. Дори сега ние там имахме известни несгоди, макар че беше топло, а си представяхме и всички говорехме как тези момчета са стоели в студа, особено нощем, понякога без хляб, с малко боеприпаси, пестейки, и са имали това чувство на дълг, това истинско усещане на дълг пред България, пред нейното бъдеще, за да може командващият бригадата полк. Алекси Попов да вдигне даже и мъртвите в атака – един от най-силните моменти в събитията, съответно и в книгата на Красимир Узунов. Водещ: Проф. Павлов, на 20 септември преди 102 години българските герои са могли само в този ден да погребат загиналите си братя. За първи път душите им са опети преди две години, през 2016 г. на този ден, а имената им – споменати в молитвата на български свещеник. Сега на върха имаше заупокойна молитва. Пламен Павлов: Така е. И се чувства още повече необходимостта да има паметник, още по-добре да има български параклис, както има сръбски параклис. Между другото, всички ние знаем, благодарение на Красимир Узунов, и аз бях заедно с известния колекционер и познавач на събитията г-н Румен Манов, че в тези гробове в параклиса, в гробницата, изградена малко по-надолу, всъщност има и български кости, и български черепи, тъй като когато е правено това от сръбската държава, на практика такава е била ситуацията. Но там трябва да има и български параклис. Аз мисля, че в резултат и на това посещение, и на всички прояви на добра воля между България и Гърция ще се стигне до решение да се изгради мемориал – един параклис в памет на тези около 3200 български войници и офицери, които, нека да припомним отново, дават отпор на многократно превишаващ ги като численост противник. Да не говорим за въоръжение, за боеприпаси и за какво ли не. И това, както много добре реконструира събитията Красимир Узунов, го правят от редници до офицери. Всички съзнават, че това е вратата към България. Сега там, на сръбския параклис, пише, че това е вратата на отечеството, на сръбското отечество. Това е пропагандата, великосръбска, шовинистична от 1913 г., да се напомня за грабежа по време на Втората балканска война. Но нашите предци, нашите герои са знаели, че това е вратата към България и ако не се удържи Каймак-Чалан, може да се стигне до катастрофа. Това го правят по-късно, разбира се, две години и при Дойран. Правели са го многократно нашите войници. И затова наистина паметта за Първата световна война трябва да бъде не само възстановена, но въобще по нов начин да се гледа на тази война, която нашите предци са наричали „Отечествена“. Знаем, че комунистическият режим се опита да натрапи едно понятие за Втората световна война, където нашата войска пак участва и прави славни неща. Но истинската народно война, отечествена война, война за защита на родината е именно Първата световна война и това съзнание все повече според мен се налага за нашето общество. Трябва да минат, разбира се, години, за да се изтрие печата на забравата, това абсурдно табу, което режимът наложи върху войната, наричайки я с грозни епитети, като „империалистическа“ и каква ли не още, а в крайна сметка става дума за една война за бъдещето на България. Тя, разбира се, не завършва така, както са вярвали и са се борили нашите предци, и то по геополитически причини, пък и поради грешки на тогавашната българската политика. Но ето, паметта в ХХІ век в крайна сметка води до възкръсване на тези събития в един идеален, един такъв план, който само можем да очакваме да ни вдъхне повече увереност в бъдещето. Водещ: От автора на книгата „Каймакъ-Чаланъ“ Красимир Узунов, който е и президент на Радио и Агенция „Фокус“, съм слушала много пъти да казва, че на Каймак-Чалан, като запалиш цигара и я оставиш, тя догаря до дъно, защото там лежат костите на мъже, жадни за тютюн. Там бродят душите на мъже, жадни за една последна цигара. Пламен Павлов: Да, те са жадни, обаче не само за една последна цигара, но изобщо за памет. Тези души, тези ангели, които някъде ни гледат от огромното българско небе над смалената днес българска земя, те заслужават. И аз мисля, че от отвъдното те вероятно чувстват някакво удовлетворение от това, което се случва. Крайно време беше това да бъде направено и никой не може да даде може би прошка на това морално престъпление на бившия режим, който се опитваше да изтрие от паметта ни и да замести нашите ценности с някакви чужди, фалшиви, абсурдни ценности. Затова е прав отново Красимир Узунов, че вместо да се лансират някакви чужди, хибридни идеи за Безсмъртен полк и тем подобни, ето това е нашата памет, това е нашият полк, това е нашата памет за Каймак-Чалан, за Дойран, за всички други битки по време на войните за национално обединение. Водещ: С какво можем да изкупим забвението? От кого зависи построяването на параклис на Каймак-Чалан? Пламен Павлов: То зависи най-вече от самите нас, разбира се, зависи в немалка степен и от българската държава. Защото когато е правен сръбския параклис, разбира се, както казва поетът Димчо Дебелянов, който загива като доброволец в същата тази война, „Мъртвият вече не ни е враг“, но в крайна сметка и ние не сме враг на никого. И в това отношение толерантността от гръцка страна, тя, разбира се, е и задължение – ние сме съюзници, все пак в едни и същи структури членуваме. Водещ: Да, и сега на церемонията са присъствали представители на Корпуса на НАТО за бързо реагиране в Солун. Пламен Павлов: Да, и много почтително. Не става дума към нашите официални лица – там бяха и министър Каракачанов, и ген. Боцев, и други, ген. Явор Матеев… Водещ: Ген. Попов. Пламен Павлов: Ген. Попов, разбира се, в никакъв случай няма да го забравя. Но става дума, че те се държаха с уважение и към това, което ние отбелязваме, към това, което ние хората, за които скърбим, на които отдаваме почит. И това е нормалният човешки цивилизован подход. И ние видяхме, разбира се, и грозното дело на наши сънародници от Македония – там цялата тази позорна история със знаменития Миленко, който всъщност беше „поантата“ на цялата глупост, която те сториха. В крайна сметка от Република Македония също трябва да има отношение към всички тези събития, включително Каймак-Чалан, и аз си мисля, че това е нормалният път на нашето общо минало и на нашето общо бъдеще. Но специално издигането на параклис, на паметник, разбира се, зависи от нас като общество, от държавата и мисля, че една подобна инициатива трябва да бъде подкрепена. Разбира се, процедурата за подобно нещо не е толкова лека и предполага някакво време, но въпросът е днес да не се досещаме за подобна необходимост само когато сме горе, на Каймак-Чалан, а наистина да го направим. Водещ: Какво означава за съвремието ни, за съвременниците ни Каймак-Чалан? Какъв е нашият прочит на този свръхчовешки героизъм, който сякаш е излязъл от легендите? Пламен Павлов: Да, вие дадохте най-точните думи, защото наистина това е свръхчовешки героизъм. И хората в подножието на върха, в тези китни села – едни чудесни хора, хора с наша кръв, нека да си го кажем, които говорят на нашия език и които обаче са облъчени от македонската пропаганда години наред, макар че по-голямата част от тях изобщо не могат да проумеят, каква е тази разлика между българи и македонци, като става дума за един и същ народ и за един и същ език, – но там примерно, заедно с Красимир Узунов, с Румен Манов, с други наши приятели, изобщо хора, които имат сетива, говорихме с няколко възрастни местни жители. Там се помнят песни, има памет за събитията, и то след като тази памет е била тъпкана с десетилетия. Един от местните старци така, между другото, с много силен дух, обясни защо: „Защото сме такива.“ Така че тук се вплитат миналото със съвремието, с бъдещето и именно в това отношение Каймак-Чалан е знаково място, и не само той. Правилно е отбелязано в книгата на Красимир Узунов и в отзивите за нея, че преди години има улица „Каймакчалан“, никой изобщо не прави връзка, ако направим една анкета. Мисля, че все повече това позорно невежество ще отива в миналото и ще се върне там, където му е мястото – в нашия национален пантеон, в учебниците по история, въобще в нашата литература, която също трябва да не се откъсва от корените си. Така че мисля, че във всяко едно отношение Каймак-Чалан е знаково послание от предците ни към нас и към следващите поколения българи. Водещ: Каймак-Чалан е символ на паметта, която не може да се потъпче. Пламен Павлов: Съвършено правилно го казахте. Цоня СЪБЧЕВА

21 Септември 2018 | 21:31 | Радио „Фокус“, „Това е България“