Д-р Захари Зарков, НЦОЗА: До края на годината ще бъдат публикувани актуални данни за честите психични разстройства

Д-р Захари Зарков - началник на отдел "Психично здраве" към Национален център по обществено здраве и анализи, в интервю за Агенция „Фокус“.

Фокус: Д-р Зарков, през последните месеци станахме свидетели на различни случаи с психично болни хора, някои от които завършват с фатален край. Да започнем отначало, какво се случва с хората, които биват диагностицирани с психиатрично заболяване от момента на тяхната диагноза?
Д-р Захари Зарков: Първо трябва да уточним какво се има предвид под думите „психична болест“, или казано на езика на модерната психиатрия - „психично разстройство“. Това, което се тиражира в медиите обикновено в търсене на внимание и популярност, е тежката психиатрична болест – шизофренно болните, тежките биполярни пациенти, хората с деменция и т.н. Но по-голямата част от хората с т.нар. чести психични разстройства не влизат в тази група – това са хората с паника, с депресия, с тревожни разстройства и т.н.
Какво се случва? В зависимост от това каква е болестта и кой я диагностицира, пътищата са различни. И ако говорим за хората с тежка психична болест или хората в психоза, в едни случаи се провежда амбулаторно лечение – т.е. от психиатър в домашни условия и със задължително условие за посещение в лечебно заведение или център. А в другия случай се предприема хоспитализация, ако домашното лечение не е възможно или човекът е опасен за себе си или околните, и трябва да бъде изолиран от средата.
Фокус: Известен ли е броят на хората с психични заболявания. Колко от тях са картотекирани?
Д-р Захари Зарков: Думата „картотекирани“ е много погрешна. От около 10-15 г. отпадна т.нар. „диспансеризация“ и не се води диспансерен отчет за хората, които са преминали през психиатричните стационари. Иначе има данни за това, колко са хората под наблюдение с шизофренни разстройства, с умствена изостаналост, с деменция. Но това са хора под наблюдение, които посещават различните служби и се консултират с психиатри, а не става въпрос за картотекиране. Мога да кажа, че под наблюдение са около 25 хил. души с шизофренни заболявания, около 28 хил. души с различна степен на умствена изостаналост и около 2,5 хил. души с различна форма на деменция. Това са хора с т.нар тежки психични разстройства. Но нека да уточним какво се има предвид под „тежка психична болест“ – това означава хора с психиатрично заболяване, които освен медикаментозно лечение, имат нужда и от социално обслужване и живот с болестта с години напред. Това е според Международното описание на тежките психични разстройства.
Фокус: Необходимо ли е да бъде създаден общ регистър на хората с психични заболявания?
Д-р Захари Зарков: Има такъв момент в българското законодателство в Закона за здравето. Според член 147а Министерството на здравеопазването създава и поддържа Национален служебен регистър на лица с психични разстройства. Необходимостта му обаче е спорна. Първо, трябва да се попита законодателят какво е имал предвид под „Служебен регистър на лица с психични разстройства“. Въпросът ми обаче е към всички ваши читатели дали, ако имат паническа атака, биха искали да са в този Национален служебен регистър, тъй като паническата атака е вид психично разстройство. Сложността и тънкостта на въпроса е дали е необходим такъв регистър. Имаше преди време една работна група, която излезе с проектонаредба във връзка с този закон, която да обяснява този член 147. Мисля, че 2014 г. беше публикувана за обществено обсъждане и общо взето мненията бяха повече негативни. И дотам се стигна с така наречения Национален служебен регистър и такъв в момента няма. Необходим е регистър на опасно боледуващите пациенти.
Фокус: Увеличава ли се броят на психично болните през последните години и на какво се дължи това?
Д-р Захари Зарков: Броят на психично болните през последните години не се увеличава. През медиите темата за психичните разстройства става ту интересна, ту заглъхваща. Истината е, че има константност на тежките психични разстройства – и за шизофренията, и за деменцията, и за умствената изостаналост. Ние от нашия център по обществено здраве преди близо вече 11 години направихме едно епидемиологично проучване за другата група, която споменах, - чести психологични разстройства, сред които са тревожността и депресията, и за тяхното разпространение в България. И излязоха много интересни резултати. Процентът на българите, които някога са се разболявали от тревожните разстройства – паника, генерализиран тревожност, паника и посттравматичен стрес, – е около 11,4%. Разстройствата на настроението, които включват депресията и биполярната болест, са около 6,2%. А разстройствата, свързани с употреба на вещества, са около 3,3%. Това са данни не от психиатрите и амбулаторията, а данни от епидемиологично проучване, което се прави с много голяма извадка, национално представително е и данните са валидни за нашата държава. То е част от по-голямо изследване – „World Mental Health Survey Initiative“, което е под патронажа на Медицинския университет на Харвард и на Мичиганския университет и с подкрепата на Световната здравна организация. Тези данни засега са единствените за разпространението на тревожните разстройства и депресията, но през последните две години работим по един проект, финансиран от Норвежкия финансов механизъм, и правихме второ прочуване със същия въпросник. Така че до края на годината ще бъдат публикувани актуални данни за честите психични разстройства. Скоро ще публикуваме първите резултати от това ново изследване, което беше проведено миналата година.
Фокус: Какъв е броят на държавните психиатрични болници и центровете за психично здраве у нас? Каква е разликата между тях?
Д-р Захари Зарков: Държавните психиатрични болници са 12 на брой, центровете за психично здраве също са 12. Центровете за психиатрично здраве в повечето случаи са на територията на градовете, а държавните психиатрични болници са продължение на старата институционална психиатрия и обикновено са извън големия град. Изключение прави болницата в Пазарджик, която е в центъра на града, но тя беше преместена от едно село в областта. Каква е разликата? По Закона за лечебните заведения центърът за психично здраве има функцията „диагностика, лечение, периодично наблюдение и рехабилитация на болни с психични заболявания“. И тук акцентът е върху периодичното наблюдение – т.е. там е мястото, където хората периодично трябва да бъдат наблюдавани, коригирана терапия, водене на психосоциална рехабилитация. Докато държавните психиатрични болници, тъй като са на неудобни места, имат и приютен характер, и характер на място за по-дълго лечение на хронично психиатрично болни случаи.
Фокус: Има ли достатъчно места за настаняване на психично болни при необходимост?
Д-р Захари Зарков: Ако говорим за страната, отговорът е да – легловата база е достатъчна. Ако говорим за София, отговорът е по-скоро не, защото столицата ни е двумилионен град, а местата за настаняване на хора с остра нужда от хоспитализация не са много. Това са двете университетски клиники, Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски”, Център за психично здраве София-област и психиатричната болница в Нови Искър.
Фокус: Какъв процент от настанените в лечебни заведения психично болни могат да си тръгнат, но няма къде да отидат?
Д-р Захари Зарков: Наскоро с колегите от „Колегиум частна психиатрия“ направихме една научна конференция и там стана ясно, че около 250 души живеят в болниците, защото нямат къде да отидат, нямат дом. И това прави психиатричните болници приюти, а не болници за активно лечение. И 80% от тези 250 души са болни от шизофрения. В институциите живеят хронично болни, които са или изоставени, или измамени от имотната мафия.
Фокус: Има ли недостиг на персонал и специалисти, които да се грижат за тези хора?
Д-р Захари Зарков: Това е въпрос към отделните лечебни заведения. Има недостиг на персонал по принцип в съотношението психиатри – медицински сестри - психолози – социални работници. В България съотношенията е 1:1 – един лекар към една сестра, или най-много две сестри към един психиатър, а нормално трябва да е повече. Съотношението пък със социалните работници е катастрофално малко в посока липса на социални работници, които работят тази работа.