ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Непознатите текстове на Димитър Талев - "Князе български"

Непознатите текстове на Димитър Талев - "Князе български"

Поради големия интерес на читателите в Македония, които сега се запознават с произведенията на писателя Димитър Талев Агенция „Фокус” започна да публикува непознати текстове от творчеството на изтъкна...

21 Април 2016 | 17:16 | Агенция „Фокус”

Непознатите текстове на Димитър Талев – „Братя рождени”

Непознатите текстове на Димитър Талев – „Братя рождени”

Поради големия интерес на читателите в Македония, които сега се запознават с произведенията на писателя Димитър Талев Агенция „Фокус” започва да публикува непознати текстове от творчеството на изтъкнатия български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Текстовете са част от книгата "Великият цар", издадена през 1937 г. Книгата е свързана с дълголетия интерес на Талев към драматизма на Самуиловата епоха. Текстовете ще бъдат публикувани всеки ден на страницата на "Фокус" в раздел "Мнение".. БРАТЯ РОЖДЕНИ След като разби легионите на горделивия ромейски император Константин ІV Погонат, ювиги хан Исперих дигна многочислената си орда от блатистите равнини на Онгъла – край широко разлялото се устие на Дунава, преплава реката, премина през цяла Малка Скития* и се настани около Варненския залив, на Понтийско море. Тук той издигна яки крепости, прокопа дълбоки ровово, ала не се задържа дълго край морския бряг. Наоколо нямаше достатъчно пасища за стадата, пък и морето плашеше людете му със своите страхотни бури, с невярната си дрямка и с открития си хоризонт, по който често се мяркаха ромейски кораби. И когато българските бойни дружини покориха едно след друго седемте славянски племена, които населяваха по тоlа време Мизия, великият хан Исперих за трети път дигна свята орда и се спря чак в Плиска – голямо славянско селище навътре в страната, сред обширни пасища и гори. Скоро израстна тук многолюден град, опасан с дебели стени и с дълбок ров, който се извиваше далеч наоколо. Исперих настани силни бойни отряди по всички по-големи села в новата си държава, зае пътищата, бродовете по реките и теснините по Хемус. Настъпиха спокойни дни в нова България. Людете на Испериха тук се грижеха само за конете си, за оръжията си, за своите жени и деца, ходеха на лов, устройваха угощения. Покорените славяни обработваха земята и за тях изкореняваха гори и за нови пасища и ниви, строяха жилища, но трудът им не беше тежък, защото земята беше плодородна и даваше всичко в изобилие. Настъпили бяха спокойни дни, ала и сега често пъти грижовни мисли помрачаваха лицето на Испериха. Спокойни дни – до кога? Отвъд Хемус чак през морето и до безкрай се простираха пределите на могъща Византия. Няма да мине много време – може би още утре, императорът ще поведе насам своите легиони, за да прогони пришълците. Ще устоят ли срещу дългите копия и тежките щитове на ромеите? Исперих бе довел тук почти всички унугундури – племето, от което беше и неговият род Дуло, довел бе и много челяди от кутигурите и утигурите, но не можеше да дигне повече от двадесет хиляди въоръжени мъже от своите и от славянските племена, които държеше в покорство и чрез омразата им към ромеите. В такива часове на тревожна размисъл, пред притворените очи на Испериха оживяваше споменът за великото българско господарство по широките степи отвъд Понтийнското море и чак до Кавказките планини, когато ювиги хан на всички българи беше неговият дядо Оркан, после баща му Кубрат. Всичко бе рухнало в несговор и вражда между петимата синове на Кубрата. Злият и свадлив Батбай, най-старият, прогони четиримата, а те – Котраг, Алцек, Кувер, и самият той – Исперих, се пръснаха на изток, на запад и на юг, скитници без родина. В своя спомен за напуснатата родна земя Исперих винаги виждаше образа на по-малкия си брат Кувер, хубав и скъп образ, винаги озарен от светлата радост на детските игри, на щастливите млади години. Те се бяха родили в една година и от една утроба и бяха неразделни до часа, в който всеки трябваше да тръгне по тъмните пътеки на собствената си съдба. Те бяха слезнали заедно до устието на Дунава, но тук нямаше място за ордите на дмвамата братя и Кувер бе повел по незнайни пътища на запад своите люде –около две хиляди челяди също от племената кутригури, унугундури и утигури. О, ако поне те двамата бяха останали заедно! Да можеше Исперих да събере своята скръб по любимия брат, всичките си грижи за утрешния ден на своя народ и на новата си държава, тоя вик на обич, на скръб и тревога би се чул вдън земя. Тоя братски зов би се чул на всички страни, би го чул и Кувер. Ако те, двамата братя, бяха заедно в тая благословена земя, която бе станала вече родина на много български деца, нямаше да има опасен враг за новата българска държава. Най-сетне Исперих реши да изпрати по следите на Кувера и на неговата орда свои люде. Той избра десетмина верни и храбри мъже, малка дружина конници, за да могат незабелязано да минават през чужди земи. - Намерете го – рече им той – да зная поне къде е. И кажете му, че моите прегръдки са винаги отворени за него. Тръгна малката дружина по отвъдния бряг на Дунава, все нагоре, срещу течението на реката. Ала мина много време и не се върна нито един от дружината. Исперих изпрати втора дружина от десет души конници, тоя път право на запад от Плиска. Те преминаха реката Оескус или Искър – западната граница на България, и продължиха да вървят още много дни и нощи все на запад, докато навлязоха между чужди, враждебни славянски племена, които не говореха езика на българските славяни, и тук те бидоха избити до един. Като не получи никаква вест и от тях, Исперих избра трета дружина коннци, на които каза: - Вървете между юг и между запад. Ако не намерите и натам моя брат, тогава той е отишъл много надалеч и е загубен за мене. Малката дружина тръгна и вървя все на югозапад. През една тъмна нощ тя премина Хемус и навлезе в пределите на Византия. Скоро сед това десетмината коннции стигнаха до горното течение на Искър, видяха отдалеч големия и прочут град Сердика, навлязоха в долината на Стримон или Струма, минаха край Велбъжд и по течението на Брегалница, стигнаха до голямата река Аксиос или Вардар. Пътят им не беше труден. Беше късно лято, дните бяха слънчеви, а нощите топли, намалелите води на реките лесно се прегазваха. Една след друга се разтваряха пред бързите конници китни долини и плодородни поля – това беше същият отворен от самия Тенгри път, по който бяха минали преди тях всички славянски племена що населяваха сега тия места. Испериховите пратеници избягваха големите селища и всяка среща с ромейски стражи, но славяните ги посрещаха дружелюбно – българите разбираха езика им, тукашните славяни бяха от един и същ корен с тия отвъд Хемус. Дълбоки бяха водите на Вардар и десетмината конници се спряха на брега на реката в колебание: не се ли лутаха те напразно по тия длачени места? Младият багаин, който водеше дружината, стоя дълго на коня си, загледан в дълбоките води на реката, които бавно, с глух шум се влачеха надолу. Най-после той дигна ръка, но и сам не знаеше – дали да поведе назад дружината си, или да подкара коня си през реката и сякаш чакаше да го поведе самият Тенгри. В тоя дълъг миг на нерешителност и десетмината българи чуха едновременно далечен, но ясен вик, който премина през шума на водата и прониза като огнена стрела техните трепнали в радост сърца: - Е-хе-хе-хей! Това беше викът, с който се поздравяваха отдалеч всички българи, който бе огласял някога безкрайните степи отвъд Понтийско море, сега отекваше по теснините и върховете на Хемус, а ето и тук, по водите на Вардар. На една височина отвъд реката се бяха появили други четирима конници и дружината отсам им отвърна със същия зов. - Е-хе-хе-хей! Младият багаин плесна коня си и се втурна през реката, следван от дружината си. Когато, скоро след това, двете групи конници се срещнаха на отвъдния бряг на Вардар, младият багаин рече: - Ние сме люде на ювиги хан Исперих. - Ние сме люде на ювиги хан Кувер- отвърнаха другите четирима българи… Двете дружини продължиха заедно нататък, към аула на Кувер, край Черна река (Еригон), сред широкото Керамийско или Пелагонийско поле. Тук великият хан Кувер посрещна с голяма радост пратениците на свя по-стар и любим брат Исперих. След като се бяха разделили двамата братя при Онгъла, Кувер бе вървял още дълго с ордата си на запад, после и той бе преминал отсам Дунава и се бе спуснал право на юг от Кермийското поле, където бе разположил своя аул. Той също бе покорил заселените тук славянски племена, наречени Берзити или Бърсяци и Войници, и после заедно с тях, бе прогонил ромеите отвъд Вардара, чак до стените на Солун. Както отвъд Хемус, така и по тия места бе изникнала една нова българска държава , която по-късно бе наречена Долна България или Долна Земя. Пратениците на Испериха се върнаха в Плиска с много подаръци. После Кувер изпрати свои пратеници в Плиска и те предадоха на Испериха мраморна плоча, върху която бяха издълбани с български знаци следните думи: „исперих се роди по-рано от кувера и само той исперих е ювиги хан както на горна българия, така и на долна българия. Такъв закон ни остави господарят на небето и на земята тенгри, за да бъдем силни”.

18 Април 2016 | 17:01 | Агенция „Фокус”