ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Проф. Пламен Павлов: Велчовата завера от 1835 г. не  е локално събитие свързано само с Търново, а е опит за освобождаването на българите от турско робство

Проф. Пламен Павлов: Велчовата завера от 1835 г. не е локално събитие свързано само с Търново, а е опит за освобождаването на българите от турско робство

Проф. Пламен Павлов, историк и преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, в интервю за Агенция „Фокус” във връзка с Велчовата завера и по повод обесването на един от организаторите Велчо А...

5 Април 2016 | 16:01 | Агенция „Фокус”

Проф. Пламен Павлов: „Каймакъ-Чаланъ“ е брилянтно съчетание на високо научен текст, с перфектна изворова база, и същевременно проникновен и с отношение

Проф. Пламен Павлов: „Каймакъ-Чаланъ“ е брилянтно съчетание на високо научен текст, с перфектна изворова база, и същевременно проникновен и с отношение

Проф. Пламен Павлов, историк и преподавател във ВУ „Св. св. Кирил и Методий”, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“ Водещ: Сливен е градът, който дава 1002 жертви в боевете на Каймак-Чалан през септември и октомври 1916 година. Градът на 11-ти пехотен Сливенски полк е този, който изнася най-тежките сражения, които започват на 11 септември 1916 година. По този повод, миналата година на 11 октомври, именно в Сливен беше учреден Национален инициативен комитет „100 години Каймакчаланска епопея“. В понеделник на 7 март Сливен отново бе сцена на тържествено събитие, посветено на Каймак-Чалан – представянето на едноименната книга на Красимир Узунов. Сред гостите бе проф. Пламен Павлов, историк и преподавател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, който сега е наш събеседник. Добър ден, проф. Павлов. Пламен Павлов: Добър ден. Водещ: Какво усещане остави у вас представянето на книгата „Каймакъ-Чаланъ“ в Сливен? Пламен Павлов: Ако позволите искам да споделя какво усещане представи у мен чинтуловата песен („Къде си вярна, ти любов народна“ – бел. ред.), която чухме току що, и която обяснява до голяма степен и Каймак-Чалан като една от нашите големи национални военни епопеи, и духа на сливенци в тази грандиозна битка на надоблачните височини на един планински връх, който е над 2 500 м над морското равнище. А самото представяне в Сливен на книгата е едно от големите културни събития в България през последната година, и може би най-стойностното събитие, не може би, а на практика най-стойностното в отразяването на 100-годишнината на нашата националноосвободителна война. Такава е Първата световна война за нашите деди. Тя съвсем не е нито империалистическа, нито грабителска, както я определяше навремето комунистическият режим, а наистина е една война, и то поредната война за освобождението на брата роб. От това са били ръководени тези хора от 11-ти пехотен Сливенски полк и разбира се от другите военни подразделения – Свищовския 33-ти полк, и от други помощни сили, които са оказвали не достатъчна, за съжаление, подкрепа на тази битка. Но тази битка си остава със златни букви, колкото и пресилено да звучи в нашата военна история, тя остава или по-скоро се завръща, тъй като на практика забравата, националната амнезия беше толкова тежка, че виждаме, налага се да се търси някаква по-особена терапия на това, от което боледува нашата национална психика и нашия национален организъм – забравата. Това може би е най-страшното. Така че битката, която води Красимир Узунов с тази книга, или по-скоро с този тритомник, тъй като излезе първи том, той именно беше представен в Сливен на 7 март, но се очакват още два тома, които на практика завършват едно класическо тритомно изследване за една от най-забравените, и същевременно най-трогателни, величави – просто не ми стигат думите да кажа – битки в иначе толкова богата военна история. Водещ: Вие сте рецензент на този първи том на книгата, какво е мнението ви – срещали ли сте друг така изчерпателен и исторически правдив труд на тази тема? Пламен Павлов: Рецензент е един комплимент на автора към мен, защото основно в увода на самия Красимир Узунов, който пък се изявява не само като талантлив писател, но и като поет бих казал, той като Красимир Узунов не е ново име в българската литература, и не само като изследовател и познавач на миналото, тъй като той има цели 9 книги до този момент, в които винаги се открива някаква нова и то много значима, знакова тема. Да речем за българските бойни знамена или да речем за военните маршове, за полк. Дрангов – да не изброявам всичко, но Красимир Узунов винаги е бил новатор и винаги е имал много остри сетива за стойностното, за значимото, за това, което наистина дава нашия облик като нация, и което ни вдъхва от една страна респект към миналото и почит към всички, паднали в името на България, от друга страна – оптимизъм, който днес е особено нужен, за да не се лутаме в днешната си объркана ситуация и да виждаме именно какво са оставили нашите предци, и то в много по-тежки, неимоверно по-тежки условия. Иначе самата книга, разбира се, е едно много голямо явление. И аз пак ще кажа с риск да се повторя, тъй като казах много пъти, но ще го повтарям докато мога, че тази книга не само историческо изследване – тя наистина е историческо изследване, базира се на хиляди документи, на релации, на карти, тя не я най-перфектното до момента и всъщност едва ли ще има нещо повече направено, тъй като авторът е посветил години от иначе задъханото си ежедневие да изследва събитията в най-големи детайли, но същевременно книгата има много високи художествени достойнства. И това не е просто някаква куртоазия от моя страна, аз съм сигурен, че и българската литературна критика, доколкото е останала такава, и доколкото изобщо се интересува от националната тема – надявам се, че има все пак литературни критици, изследователи, които следят тази тема, не само се надявам, но и има такива, ще оценят един високохудожествен текст. Този текст бидейки научен, опирайки се на огромно количество фактология, спомени, изследвания и какво ли не още, същевременно има наистина забележителни художествени достойнства, и това го прави много по-близък до читателя. Така пишат големите историци. Така пишеше покойният Николай Генчев, така е писал навремето Димитър Страшимиров – най-проникновеният изследовател на Априлското въстание. Да не говорим за западни образци, които особено в САЩ, пък и Западна Европа – Стивън Рънсиман византологът, пишеше така. Но историците, които пишат по този начин, за съжаление, не са чак толкова много. И радващото е, че имаме една книга, която наистина може да мине съвсем спокойно за висока литература. Нека да припомня, тъй като аз все пак преподавам Средновековна и Византийска история, макар че по едни или други причини общо взето имам доста широк поглед върху българската, и не само върху българската история, нека да припомня, че за древните историята не е просто наука, а е изкуство – има муза – музата Клио. Така че в случая имаме едно брилянтно съчетание на високо научен текст с перфектна изворова база, с всичко, което е необходимо за историографското изследване, и същевременно един текст, който е проникновен, който е с отношение, което го прави не по-малко обективен в интерес на истината. Красимир Узунов не спестява и грешките на българското командване, същевременно е намерил най-добрия начин да изведе на преден план живите хора, тези, които правят историята. Такива като полк. Алекси Попов, по-късно генерал, който е командващ бригадата, която който държи целия фронт в този участък, полк. Никола Христов – командир на 11-ти Сливенски пехотен полк. Да не говорим за всички останали офицери. Между тях има забележителни личности, завършили висше образование в Западна Европа или да речем в София. Такъв е да речем полк. Димитър Инзов – има много много личности, просто рискувам да пропусна някого. Те са много подробно представени в книгата с последната дума на науката за техните биографии, изобщо за техния жизнен път. Но имаме и съвсем примери в друга посока, като редник Петко Ганев-Копчето, който е да речем един малограмотен човек, но истински български патриот, който загива в окопите, носейки храна на своите другари. Това не е просто някаква идилия, някаква милозлива история. Става дума за огромната енергия на един народ, който знае за какво се бие. Знае, че на този висок връх, който губи 11 м от височината си в резултат на непрекъснатите бомбардировки и на огромното, смазващото преимущество на противника в артилерия, пък и в жива сила. Но тези хора от високообразованите интелектуалци, които виждаме в офицерския, до най-обикновените редници, младши чинове – те са проникнати от идеята, че трябва да се удържи върха. Това е една Шипка, своеобразна, на Първата световна война, тъй като на практика Каймак-Чалан покрива един неголям периметър, но той е изключително важен – един пробив на Антантата, където острие са именно сръбските сили, отново подготвени от френски офицери, прекрасно въоръжени, облечени, нахранени и т.н., но от Сливен започва битката на Добруджанския фронт. И на практика е имало много голяма заплаха да се повтори катастрофата от 1913 година, от Междусъюзническата война. И това е заключение и бих казал в някакъв смисъл откритие на Красимир Узунов, което досегашната ни историческа наука просто някак си не го е видяла, а то е много важно. И от всичко – от писма, от релации, от абсолютно всичко се вижда, че тази битка, която до известна степен изглежда абсурдна, всъщност е много важна битка, и тя е битката не за вратата за Сърбия, както говори сръбската пропаганда, тъй като врата на Сърбия в смисъл това са окупираните от Сърбия земи от 1912-1913 година – заграбени български земи в Македония. Но тези войници, тези хора, слушайки именно чинтуловите песни, тогавашната образователна система не е поставяла под въпрос кое е остаряло за учениците и как да бъде заменено с „Робинзон Крузо“, тогава националното и европейското са били много успешно съчетани. Аз затова казах и пред вашата медия, че тогавашните програми са по-модерни от днешните с всичките претенции на бившия министър Танев и на сегашната Меглена Кунева, че се внасяло нещо ново. Ние трябва да преоткрием, разбира се нови неща има – ние живеем в съвсем друга епоха, но трябва да преоткрием големите достойнства на българската образователна система от края на XIX век – началото на ХХ, до 9 септември включително. Пък има и добри образци и след 9 септември, независимо от режима. И тук не е въпросът, съжалявам че се отклонявам, да се усвоят някакви пари, доколкото чувам 10 млн. евро, и сега да се защитават програмите по абсурден начин много често, а наистина да се вкарат в българското образование онова, което е модерно, което е разбира се напредничаво и с общочовешки ценности и същевременно с това да не става за сметка на националното, за онова, което ни прави българи, което ни прави разбира се, европейци. Тъй като ние не можем да бъдем европейци без да сме българи. Водещ: Проф. Павлов, безспорно в днешно време моралните ценности са доста по-различни отпреди 100 години, но все пак можем ли да търсим и днес поне частица от това родолюбие и отдаденост, които са имали нашите предци? Пламен Павлов: Не искам да ви опонирам и да споря с вас, но моралните ценности са абсолютно същите, те не могат да се променят. Ценността да браниш своята родина, своите близки, своите приятели, въобще това ако е голямата национална кауза, тя не се променя. Разбира се, променят се средствата. Ние днес трябва да го правим по друг начин, при други условия, но националният дух е много важен. И могат да имат много здраве, казана малко грубиянски, тези наши съвременни т.нар. „интелектуалци“ и всякакви хора с огромни претенции, които смятат, че националното е вече отмиращо, че това е някаква архаика, че е много по-важно да бъдем християндемократи или нещо друго. Ние сме християни от 1150 години най-малко, ние сме демокрация – цялото ни Възраждане е пропито от демократизъм и чувство за национална солидарност, за солидарност с брата роб. И тогавашните българи знаеха, бранейки Каймак-Чалан тези момчета от Сливен, от Свищов и от други места, знаеха, че навсякъде наоколо живеят българи. Така е и до днес в една или друга степен. И всъщност, те се бият за една планина, за един връх в България. Днес Каймак-Чалан излиза някъде далеч извън България, но това е резултат на целия нихилизъм, който проникваше и продължава да пронизва нашата национална култура през последните над 50 години. Но в крайна сметка на юг от Каймак-Чалан има масиви от българско население, на север е Македония, която е една класическа българска земя. Така че тези хора не смятаха, че са в чужбина, не смятаха, че се бият за чужди интереси, а всъщност защитаваха себе си, нацията, държавата, това, което е голям и много важен пример и за нас, макар и в други условия, макар и в съвършено друго време. Аз пожелавам успех и на следващите томове на книгата и благородно завиждам на хората, които тепърва ще отворят тази книга, ще се потопят в една неповторима истинска българска атмосфера, българска, не по-малко европейска, не малко пропита от модерни ценности, той като самите носители на българската идея в тази битка са хора не по-малко модерни от нас и много повече патриоти от нас. Цвета ЛАЗАРКОВА

14 Март 2016 | 17:59 | Радио „Фокус“