Денят 5 август в българската история

През 1901 г. се закрива деветият конгрес на македонската емиграция. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски, а подпредседател – генерал Иван Цончев.
1903 г. - по инициатива на Александър Протогеров в София 14 бежански македонски братства основават Върховна (Обща) емигрантска комисия с председател Александър Протогеров, подпредседател Лазар Лазаров, секретари Евтим Спространов и Георги Разлогов и съветник д-р Владимир Руменов, на мястото на разпуснатия през януари Върховен комитет.
1938 г. - подписан е протокол за френски външен заем за България в размер на 375 000 000 франка.
1958 г. - Плиска, Преслав и Мадара са обявени за историко-архитектурни резервати с национално значение.


2014 г.
Министерството на културата награждава с отличието „Златен век“ – печат на Симеон Велики, художникът Симеон Спиридонов.


2002 г.
Министър-председателят Симеон Сакскобургготски е на работно посещение в Ливан и Йордания с цел възстановяване на икономическите връзки с тях и стимулиране на инвестиции.


1958 г.
Плиска, Преслав и Мадара са обявени за историко-архитектурни резервати с национално значение.


1943 г.
Отправя се писмо на "Петорката" (Никола Петков, Кимон Георгиев, Кръстьо Пастухов, Цвятко Бобошевски и Венелин Ганев) до царя за промяна на вътрешната и външната политика на страната.


1938 г.
Подписан е протокол за френски външен заем за България в размер на 375 000 000 франка.


1903 г.
По инициатива на Александър Протогеров в София 14 бежански македонски братства основават Върховна (Обща) емигрантска комисия с председател Александър Протогеров, подпредседател Лазар Лазаров, секретари Евтим Спространов и Георги Разлогов и съветник д-р Владимир Руменов, на мястото на разпуснатия през януари Върховен комитет. На 7 август на съвместно заседание с Благодетелната комисия излъчват делегация от професорите Любомир Милетич и Иван Георгов, която търси подкрепа в Петербург, но получава отказ от руското правителство. На 13 август двете комисии организират голям митинг в София в подкрепа на Илинденско-Преображенското въстание, а на 14 септември (Кръстовден) – траурно шествие от 20 000 души.
Александър Николов Протогеров е български офицер, генерал-лейтенант (от 03 октомври 1918 г.), политик, един от ръководителите на ВМРО. Роден е на 23 февруари 1867 в Охрид. Завършва Военното училище в София през 1887 г. Участва в Сръбско-българската война. На действителна военна служба като офицер е от 1887 г. до 1912 г.; напуска армията като подполковник. Участва активно в легалното македонско освободително движение; един от основателите на македонските братства (1893 г.) и член на ВМОРО. Войвода е на чета в Горноджумайското въстание (1902 г.) и в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). През 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО. Заедно с Т. Александров организира атентатите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (август 1912 г.), които стават повод за Балканската война (1912 г. – 1913 г. ). През 1912 г. е назначен за помощник-командир и командир на бригада в македоно-одринското опълчение. През 1915 г. е член на ЦК на ВМРО. По време на Първата световна война е военен губернатор на Моравската област. От 1917 г. е директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, генерал-майор. Като военен комендант на София през септември 1918 г. организира потушаването на войнишкия бунт. През 1919 г. заедно с Т. Александров, П. Чаулев, Г. Попхристов възражда ВМРО. Организира изпращането на чети в Македония. Подписва Майския манифест на ВМРО във Виена (1924 г.) и постепенно се ориентира към позицията на Коминтерна за решаването на македонския въпрос. Присъства на убийството на Т. Александров (31 август 1924 г.). Четири години организацията разследва неговото отношение и участие в убийството на Т. Александров и доказва активната му роля в това престъпление. Осъден е на смърт от ВМРО и е убит на 7 юли 1928 г. в София.


1901 г.
Закрива се деветият конгрес на македонската емиграция. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски, а подпредседател – генерал Иван Цончев.
Стоян Николов Михайловски е български писател. Син е на Н. Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Роден е на 7 януари 1856 г. в гр. Елена. Завършва Галатасарайския лицей в Цариград през 1872 г. и правни науки през 1879 г. Той е съдия, публицист, учител и професор. Напуска университета в навечерието на Руско-турската освободителна война и се връща в България. Работи като адвокат в Свищов, Търново, София (до 1879 г.). Главен редактор е на вестник “Народен глас” в Пловдив (1880 г.). Завършва образованието си във Франция през 1883 г. Преподава френски език и литература, история в СУ “Св. Климент Охридски” (1892 г. – 1895 г.). Доцент е по всеобща литературна история. Дописен член на БАН (от 1882 г.), действителен член на БАН (от 1898 г.). Народен представител в III ВНС (1886 г. – 1887 г.). Заради статията “Потайностите на българския дворец”, публикувана през 1904 г. във вестник “Ден”, е осъден и уволнен. Умира на 3 август 1927 г. в София. Негови произведения са “Поема на злото” (1889 г.), “Novissima verba” (1889 г.), “Сатири” (1893 г.), “Философски и сатирически сонети” (1895 г.), “Книга за българския народ” (1896 г.), “Когато боговете се смеят” (драма, 1922 г.) и др. Много популярни са неговите басни. Автор на известния български химн за св. св. Кирил и Методий “Върви, народе възродени!” (1892 г.), “Политически и философско-религиозни размишления” (1999 г.).


1900 г.
Приключва започналият на 30 юли седми конгрес на македонските братства в София, на който присъстват 91 делегати. Върховният македоно-одрински комитет е обединение на Върховния комитет, Македонския комитет и дружествата "Странджа". На състоялия се конгрес председател е Борис Сарафов, а подпредседател - Тома Давидов.


1894 г.
Взето е решение за възстановяване на Либералната партия. На 6 август е избрано ръководство (седмочисленици): Петко Каравелов, Алеко Константинов, Иван Славейков, д-р Георги Калинков, Коста Арсениев, Христо Горанов и К. Димов. От 18 август 1894 г. започва да излиза в. "Знаме".
Петко Стойчев Каравелов е български държавник, брат на Любен Каравелов. Роден е на 24 март 1843 г. в гр. Копривщица. През 1860 г. постъпва в Московския университет. Следва в Историко-филологическия и в Юридическия факултет. Подпредседател е на Учредителното народно събрание (1879 г.), участва в изработването на Българската (Търновска) конституция. Министър-председател е в годините между 1880 г. – 1881 г.; 1884 г. – 1886 г. и 1901 г.; играе решаваща роля в Съединението (1885 г.) и в Сръбско-българската война. Регент заедно със Стефан Стамболов и генерал С. Муткуров (1886 г.). През 1891 г. е обвинен в убийството на министър Белчев и е осъден на затвор; амнистиран през 1894 г. Водач е на Либералната партия в годините между 1879 г. – 1893 г.; от 1896 г. до 1903 г. е председател на Демократическа партия. Умира на 24 януари 1903 г. в София.



На тази дата са родени:
1950 г.
Родена е Маргарита Йорданова Пешева – български философ, критик по масови комуникации, медиен експерт, журналист. Завършва специалност "Философия" в Софийски университет “Св. Климент Охридски” през 1972 г.; специализира в МГУ "М. В. Ломоносов" (1977 г.) и Санкт Петербург (1990 г.). Преподавател е във Философския факултет на Софийски университет ”Св. Климент Охридски” до 1982 г. и научен сътрудник в Институт по философия при БАН; ст. н. с. II ст. (от 1991 г.); от 1997 е доцент в УНСС. Между 1995 г. и 1996 г. води ТВ преглед във вестник "Телевизия и радио". Член на СЕМ и първи негов председател (ноември 2001 г. – ноември 2002 г.). Нейни книги са "Художествената култура и младежта" (1985 г.), "Художествен синтез" (1989 г.), "Телевизията – перископ в социалния океан" (1990 г.), "Телевизията – политическата машина" (1993 г.), "Телевизионното махало" (1993 г.), "Дворецът на Дедал: Телевизионният лабиринт. Опит за история на Българска телевизия" (1995 г.), "Телевизия в преход" (1998 г.), и др.


1940 г.
Роден е Ивайло Знеполски – български критик и изследовател на киното, професор. Завършва философия в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Преподава "Анализ на филма" във ВИТИЗ (1980 г. – 1984 г.). Преподавател е в Софийския университет по семиотика, култура и масови комуникации. Ръководител е на катедра "Културология" (от 1984 г.). Професор в Парижкото висше училище за социални науки (1997 г. – 1999 г.). Заместник-министър на културата в правителството на Димитър Попов и министър в правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова. Работи както в областта на оперативната критика, така и в сферата на сериозните научни изследвания: "Пътища и пътеки на българското кино" (1972 г.), "Между отчуждението и насилието" (1973 г.), "Умберто Еко и "Името на розата" (1988 г.), "Катастрофата като филмова метафора" (1993 г.).


1924 г.
Роден е Емил Томов Петров – български литературовед. Завършва право в София. Работи като уредник и редактор във вестник "Литературен фронт" (1947 г. – 1958 г.), в сценарната комисия на Българска кинематография (1949 г. – 1952 г.), председател на Съюза на кинодейците (1953 г. – 1955 г.) и главен редактор на списание "Киноизкуство" от 1955 г. Печата за пръв път във вестник "Заря" (1938 г.). Автор на годишни прегледи на литературната и кинопродукцията. Член е на жури на международни фестивали на игралното и документалното кино в Москва, Карлови Вари и др. Умира на 6 ноември 2002 г. в София. Съчинения: "Поезия и псевдопоезия" (1956 г.), "Поезията в настъпление" (1961 г. ), "Силата на поезията" (1961 г. ), "Бяло и черно" (1971 г.), "Литература. Киноизкуство" (1974 г.), "Подемът" (1981 г.), "Вибрации", в 2 т. (1984 г.), "Разумът на страстта" (1988 г.) и др.


1911 г.
Роден е Григор Угаров (псевдоним на Григор Ангелов Кошев) – български писател. Завършва Земеделски институт в Хаслев, Дания (1932 г.). От 1935 г. работи като библиотекар в Окръжния софийски съд, в съдебната палата и в съвета на адвокатската колегия. Началник е на отдел “Култура” при Районния народен съвет “В. Левски”, София. Редактира библиотека “Огнище”. Автор е предимно на творби за юноши и деца с приключенска и научна тематика. Умира на 30 септември 1983 г. Негови съчинения са “Горското дете” (1937 г.), “Малкият пътешественик” (1938 г.), “Черният принц” (1941 г.), “В страната на бурите” (1943 г.), “По следите на заточеника” (1956 г.), “Търсачи на съкровища” (1961 г.), “Малкият септемвриец” (1963), “Къщата на бухалите” (1965), “Невидимият риф” (1965 г.), “Пътеписни бележки за древна и съвременна Сирия” (1976 г.), “Опашката”, приказка (1978 г.), “Бодливка” (1981 г.), “Боят при Марков камък” (1980 г.), “Лисичето” (1985 г.), “Момъкът с белия кон” (1984 г.), “Несподелени изповеди. Есета” (1986 г.), “Тайната на отряда. Повест” (1981 г.), “Тайните на дядовото село. Разкази” (1985 г.), “Щъркът на дядо Йордан Московеца. Разказ” (1984 г.) и др.


1862 г.
Роден е Иван Симеонов (И. С. Кушинов) – военен деец, полковник. Завършва Военното училище в София (четвърти випуск – 1883 г.) и постъпва на служба в 4-ти пехотен Плевенски полк. В Сръбско-българска война (1885 г.) е командир на рота от полка и участва в боевете при Сливница (5 ноември – 7 ноември), където е тежко ранен. Присъединява се към бунта на офицерите русофили в Силистра (1887 г.), а след потушаването му емигрира в Русия. Постъпва на служба в руската армия. След разрешаване на офицерско-емигрантския въпрос (1898 г.) се завръща в България и служи в 24-ти пехотен Черноморски полк (1900 г.). По-късно е помощник-командир на 17-ти пехотен Доростолски полк (1911 г.). Участва в Балканската война (1912 г. – 1913 г.) като дружинен командир в 4-ти пехотен Плевенски полк и се сражава на Чаталджа. Умира на 14 декември 1930 г. в Плевен.



На тази дата умират:
1998 г.
Умира Тодор Христов Живков – български държавник. Роден е на 7 септември 1911 г. в с. Правец (днес град). Има две деца- син Владимир и дъщеря Людмила (починала през 1981 г.). През 1928 г. е приет за член на БКМС. През 1932 г. постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София. По същото време се включва в нелегалната дейност на Българската комунистическа партия. През 1934 г. е уволнен след провали в Държавната печатница и в две акции на Софийската окръжна партийна организация, но скоро е възстановен на работа. От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци. През юни 1943 г. като член на Софийския окръжен комитет на БКП организира партизанското движение в Ботевградско. През 1944 г. е изпратен в партизанския отряд "Чавдар" като пълномощник на ОК на БКП. Партизанското му име е Янко. В началото на май 1944 г. заминава за София. През юли 1944 г. става заместник-командир на Първа въстаническа оперативна зона. На 6 септември 1944 г. оглавява оперативно бюро за охрана на главния удар на шестващите демонстрации. На 8 и 9 септември 1944 г. командва сборния отряд за щурмуване на Военното министерство в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на щаба на Народната милиция. През 1945 г. е кандидат-член на Централния комитет на БКП. От 1948 г. до декември 1989 г. - член на ЦК на БКП. От 1948 до 1990 г. е народен представител. От 1948 г. до 1949 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП-София, председател на Градския комитет на Отечествения фронт. От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. През 1950 г. става секретар на ЦК на БКП. От 1951 г. до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. От март 1954 до април 1981 г. е първи секретар на ЦК на БКП. От 19 ноември 1962 г. до юли 1971 г. е председател на Министерския съвет. От юли 1971 до ноември 1989 г. - председател на Държавния съвет на Народна република България. От 4 април 1981 г. до 10 ноември 1989 г. е Генерален секретар на ЦК на БКП. На пленум на ЦК на БКП (11-13 декември 1989 г.) е изключен от БКП. След 1990 г. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.


1962 г.
Умира Данаил Дечев (Д. Д. Недев) – български художник. Роден е на 20 август 1891 г. в гр. Разград. Завършва средно професионално текстилно училище в Сливен, в живописта е самоук. Запознава се с изкуството на някои европейски галерии и музеи. Работи с маслени бои предимно в областта на пейзажа, в който разкрива най-пълно самобитния си талант. Отделя особено внимание на връзката между природата и човека, с което пейзажът му се доближава до битовата картина. Изкуството на Дечев е подчертано национално. Създава тематични цикли – Тракийски, Карловски, Морски, Софийски, характеризиращи се с проникновено вникване в българската природа, поетично чувство и живописно майсторство. Сред по-известните му творби са : "Пейзаж пролет" (около 1936 г.), "Пролетна градина" (1938 г. и 1958 г.), "Пейзаж из Асеновград" (1938 г.), "Тракийски пейзаж" (около1938 г. – 1940 г., и 1952 г.), "Пред портите на Бачковския манастир" (около1941 г.), "Карловски пазар" (1941 г.), "Къща от Созопол" (1946 г.), "Пловдив" (1951 г.), "Пейзаж от Лудогорието" (1953 г.), "Пролет в Княжево" (1956 г.), "Копривщица" (1958 г.), "Старият орех" (1959 г.), "Пейзаж от Балчик" (1959 г.) и др.


1924 г.
Умира Теодор Иванов Теодоров – български общественик, публицист, политик, държавник. Роден е на 27 март 1859 г. Учи в Априловската гимназия и в гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса и Париж. Работи като окръжен прокурор в София и член на Апелативния съд, адвокат (от 1899 г.). Един от водачите на Народната партия и на Обединената народнопрогресивна партия. Министър на правосъдието е в годините между 1896 г. – 1897 г., на финансите - за периода 1897 г. – 1899 г., 1911 г. – 1913 г. Министър-председател и Министър на външните работи и изповеданията е от 1918 г. до 1919 г. Ръководи българска делегация на Парижката мирна конференция. Влиза в Демократическия сговор (1923 г.). Народен представител е в VIII, IХ, ХI-ХIV, ХVI-ХХI Народно събрание; председател на VIII Народно събрание (1894 г. – 1896 г.).


За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:

Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика” (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse”;

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас”, 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива”, 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times”;

Исторически бюлетин – на “The History Channel”;

Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;

Исторически архив на Агенция “Фокус” - отдел “Архив и бази данни” и други.