Проф. Николай Овчаров: Македонската църква е зачената порочно като македонския език
София. "Преди няколко дни вече бившият посредник от северномакедонска страна в преговорите с България Владо Бучковски даде дълго интервю за българска медия. Той бе един от първите, отстранени от новия премиер на РСМ Христо Ковачевски. В характерния си стил „и тако, и вако” Бучковски изреди защо, според него, досега не се стига до решение на проблемите. И като „първи негативен сигнал” за влошаването на отношенията ни сложи отказът на Българската православна църква да бъде призната за майка на Македонската православна църква. Струва си да се върнем четири години назад, за да си спомним какво се случи тогава", това коментира проф. доктор на историческите науки Николай Овчаров, в изявление изпратено до Агенция "Фокус".
"Съвременната църква в Република Северна Македония носи дългото име Македонска православна църква-Охридска архиепископия. Втората част от това наименование църквата на югозападните ни съседи си „присвоява” на 12 ноември 2009 г., точно 18 години след излизането на Македония от рамките на Югославия.
Т. нар. Македонска православна църква (МПЦ) има същото порочно зачатие, като македонския език. Те са създадени и почти по едно и също време. През 1941-1944 г. Вардарска и Егейска Македония се намират в лоното на Българската православна църква. Инициативният комитет за учредяването на самостоятелна църква във вардарската част е свикан през октомври 1944 г., а на 13 ноември след предаването на Скопие от българската армия на югославските партизани, няколко местни свещеници се настаняват в опразнената сграда на Българската митрополия. Вече на 4 март 1945 г. „църковно-народен” събор взема решение за „възстановяване” на Охридската архиепископия, но вече като „национална“ Македонска църква. Така създаването на самостоятелна църква се явява продължение на акцията по създаването на македонския език в манастира „Св. Прохор Пчински” от червените функционери през август 1944 г.
Избухват обаче тежки препирни със Сръбската православна църква, под чиято опека са били вардарските области до 1941 г. Сръбските духовници опитват да озаптят прекомерните македонски щения, но югославските комунисти за пореден път решават в полза на галеното дете на македонизма, създаден за да неутрализира българското влияние. Така на 19 юли 1959 г. отделната македонска архиепископия е потвърдена с обща литургия в Скопие между сръбския патриарх Герман и местния епископ Доситей.
Но и това не е достатъчно за набиращите скорост македонисти. Подобно на езика и откраднатата от България история, те отчаяно се нуждаят от собствена църква. Ето защо на 17 юли 1967 г. в Охрид е свикан нов „църковно-народен” събор, на който Македонската православна църква се самопровъзгласява за автокефална в разрез с православната църковна йерархия и канони. Този път търпението на останалите православни църкви се изчерпва и МПЦ е поставена в схизма (т. е. отлъчена).
И така през 2009 г. тя еднолично добавя към името „Охридска архиепископия”, което преди не е било допускано. През последните години МПЦ започва опити за сближаване с Българската православна църква. Например през май 2014 г. на празника на Светите братя Кирил и Методий е отслужена обща литургия на българския патриарх Неофит и македонският архиепископ Стефан в катедралата „Св. Александър Невски“.
Така се достига до странното и смущаващо решение на Синода на МПЦ от ноември 2017 г., което предизвиква противоречиви реакции в българското общество. Тогава неочаквано към Светия Синод в София е отправено предложение Българската православна църква да стане църква-майка на Македонската православна църква-Охридска архиепископия. На пръв поглед това е прекрасно и като че ли край Вардар са се смирили и са признали историческата истина. Само че скоро всичко се изяснява. Оказва се, че в писмото на МПЦ има условие Българската православна църква да признае македонската църковна независимост, с което тя автоматично би се конфронтирала с останалите сестрински църкви. Освен това към нашия Свети синод е отправена покана за участие през 2018 г. в Охрид на 1000-годишнината от учредяването на Охридската архиепископия.
Тук е необходимо да се разясни що за явление е тази огромна епархия. Охридската архиепископия е пряк наследник на Българската патриаршия от времето на цар Самуил. С редица свои грамоти император Василий ІІ, назован от своите византийски сънародници и съвременници след победата си в епичните десетилетни войни с Българското царство Βουλγαροκτόνος („Вулгароктон” – „Българоубиец”), й придава в духовно подчинение огромната част от неговите територии.
Съдържанието на тези документи е поредният „нож в сърцето на македонизма”. „Много и големи са добрините – пише императорът в грамотата си от 1018/1019 г., - с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена на нашето царство и които надминават всякакъв брой; а най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем [с нея].” Ето защо той нарежда да се учреди нова архиепископия, която да замени Българската патриаршия. А през 1020 г. василевсът постановява „сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства както и всички други градове, които бяха под властта на царете Петър и Самуил”. „Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая държава (българската – Н. О.) ни се подари в подчинение от Бога”. Определена е и пълната титла, която трябва да носят архиереите в Охрид – „архиепископи на цяла България”.
Не случайно Василий ІІ Българоубиец ясно споменава цар Петър, син на Симеон Велики, заедно със Самуил. Тъй като е бил наясно каква е държавата, която е покорил, и защо носи прозвището Българоубиец! Ето защо той не желае да нарушава наредбите „на царстващите преди нас” и държи „сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър”.
Българин е бил и първият охридски архиепископ Йоан Дебърски (1019-1037). След него за архиереи са ръкополагани само византийски духовници, които обаче винаги подчертават българския характер на паството си. Като „архиепископия на цяла България” Охридската епархия просъществува 749 години. През 1767 г. тя е закрита от султана и нейният диоцез е присъединен към Цариградската Вселенска патриаршия.
След известни колебания на 14 май 2018 г. Светият Синод на Българската православна църква отказа поканата и организира собствено честване на 1000-годишнината на Охридската архиепископия с тържествена литургия на 10 юни. За това си действие той получи много критики у нас. Без съмнение обаче такова действие бе абсолютно правилно и обосновано. Защото Охридската архиепископия от ХІ в. е единствен законен правоприемник на Българската патриаршия от времето на великите царе Симеон и Петър. Честването на хилядолетието от нейното създаване може да стане само в София, където днес е седалището на тази патриаршия.
Казаното дотук отново повдига въпроса за т. нар. „мултиперспективност”, която скопските историчари и техните български подлоги се опитват да ни наложат. Казано иначе една историческа истина да бъде тълкувана по различен начин от българска и от северномакедонска страна. Но какво бе изумлението ми, когато чух такива думи от един български дипломат и то дългогодишен посланик в САЩ. „Лошото е, че много тежко е напомпано общественото мнение в България – каза посланик Елена Поптодорова в свое интервю. – Само се знае, че има едни хора от другата страна на границата, които искат да ни откраднат историята. А интерпретациите (на историята – Н. О.) – да те могат да бъдат различни...!” Както се казва – без коментар!", казва в заключение проф. Овчаров.
