„Взгляд“: Западната пропаганда претърпя поражение в Сърбия, въпреки че в Белград елитите често са русофобски
Москва. „Западната пропаганда претърпя поражение в Сърбия. Въпреки целевото финансиране на различни „центрове за популяризиране на русофобията“, сърбите продължават да виждат в Москва приятел. Тази ситуация се възпроизвежда от век на век, въпреки че идеологическите противници на Русия винаги са имали много силни позиции в сръбското правителство“, пише официозното руско издание „Взгляд“ в материал, представен без редакторска намеса.
„Западните партньори“ имат проблеми в Сърбия. Изследване на центъра CRTA показа, че по брой положителни отзиви в сръбските медии Русия е значително по-напред от ЕС и САЩ - 34% срещу 8% и 12%, а по отношение на отрицателните отзиви, напротив, изостава - 9% срещу 14% и 21%. Други препратки се определят като неутрални.
Изглежда, че няма от какво да се изненадаме, особено сега, когато в Сърбия се доставя ваксината Спутник V - тук е изобилието от положителни отзиви. Но още преди пандемията социологическите проучвания показваха, че около 87% от сърбите смятат Русия за приятел и само 2% за враг.
За CRTA това наистина е проблем. Защото, накратко, това е агент на информационно-политическото влияние на Запада, чиито партньори са посолствата на всички големи държави от ЕС и Американската агенция за международно развитие (USAID). В Сърбия има много такива агенти и в тях се вливат огромни ресурси.
Изрично посочената стратегическа цел на Брюксел и Вашингтон е окончателното изтласкване на Русия от Балканите и присъединяването на целия регион в НАТО без изключения и „бели петна“. Фактът, че американците се държат по този въпрос нагло, твърдо и, за съжаление, ефективно, както писа подробно вестник „Взгляд“ (Превод без редакторска намеса на „Фокус“: „Взгляд“ (Русия): Американците стават особено нагли на Балканите). Но в Сърбия стратегията им изглежда дава грешка: Те печелят елитите, но са напълно игнорирани от населението.
Това разположение на нещата би зарадвало Фьодор Достоевски – неговото предсказание за отношенията между руския и сръбския народ са добре известни на Балканите.
„Има две Сърбии“, казва класикът. „Сърбия на висшите слоеве – страстна и неопитна, която все още не е живяла и не е създала, но със своите партии и интриги, които понякога се разрастват до такива размери, каквито по-политически развитите и големите държави не са виждали. Заедно с тази Сърбия има и Сърбия на народа, която разглежда руснаците като свои спасители и братя, а руския цар като свое слънце, онази Сърбия, която обича руснаците, която им вярва. Няма да измине много време и ще се появи спасителна реакция, тъй като по-голямата част от сърбите са пламенни патриоти. Те ще си спомнят руснаците, които са дали живота си за страната им“.
Разделението на антируската управляваща класа и проруски народ, отбелязано от Достоевски, е било актуално преди сто и петдесет години, преди сто и по съветско време, и в началото на „нулевите години“, и все още, ако имаме предвид под антируски елити не лично президента Александър Вучич (той е истински майстор на изкуството да седиш на два стола, така че той съчетава сътрудничеството с Руската федерация с опит за присъединяване на страната в ЕС), а много хора от неговата среда.
След триумфа на партията на Вучич на парламентарните избори и „откриването на нова ера“ в отношенията между Белград и САЩ, сръбското правителство беше неочаквано очистено от проруските министри.
Самата сръбска русофобия не е нещо оригинално, а в много отношения дублира други примери от Източна Европа, а също така може да бъде разделена на вулгарно ежедневна, с която е лесно да се сблъскате в сръбските блогове, и политическа, която се използва в медиите.
Вулгарната се основава на добре известни твърдения за варварство, дивачество, „робски характер“ на руснаците, с почти задължително споменаване на „жени-проститутки“ и „мъже-алкохолици“ в такива случаи. Политическата изобразява Русия като жесток и изостанал деспотизъм, който не е приятел на сърбите, а ги използва само в свои интереси, в името на крайната цел да подчини щиковете им на своята воля.
Тази „формула“ започва да доминира над сръбските елити скоро след като страната възвръща независимостта си и първият крал Милан I Обренович се възкачва на трона. Белград дължи тази независимост, както и предшестващата я автономия, на Санкт Петербург. Вярно е също така, че руското правителство е било съсредоточено повече върху българите, отколкото върху нямащите излаз на море сърби, а между политиките на Сърбия и България съществуват множество противоречия, довели до няколко войни.
Съвсем скоро Милан, направил главнокомандващ сръбските войски в годините на войната с Портата руския генерал Михаил Черняев (който по това време е загубил благоволението на Петербург заради това, че е превзел Ташкент без предупреждение), преминава на позициите на вулгарната русофобия, ориентира се строго на „западната цивилизация“ и съжалява, че „руските варвари“ са толкова популярни сред неговия народ.
Самият крал с течение на времето губи популярността си, отстъпва трона на 13-годишния си син и се мести в Париж. След това искал правителството да увеличи съдържанието му и го изнудвал със заплахи, че ще се завърне в Белград. В крайна сметка той все пак се завръща и самият става главнокомандващ, само за да преживее покушение и отново да замине, този път във Виена, на която се уповава, като на свой покровител.
По това време Хабсбургите вече са получили почти целия сръбски суверенитет по външнополитически въпроси. Антируските настроения в Белград достигат своя връх при правителството на Милан Пирочанац, който мисли в русофобски стереотипи и говори за Русия като за ада. Но още преди него е постигнато споразумение за съвместни действия на Виена и Белград в случай на война със Санкт Петербург.
Въпреки това, по време на Първата световна война русофилите триумфират: руснаците и сърбите бяха от едната страна, а австрийците и българите от другата. Но избухна октомврийският преврат, Николай II беше убит заедно със семейството си, а в Кралството на сърбите, хърватите и словенците царува принципен анти-болшевизъм, подхранван от преселването на много дейци на бялото движение в страната.
Белград стана последната европейска столица, която призна съветското правителство. Това се случи през 1940 г. и през годините на военно братство възникна идеологическа неяснота: много русофили в сръбското общество подкрепят националистическите „четници“ - враговете на комунистите на Тито и съюзниците на сталинска Москва. Но Тито и Сталин се скараха доста бързо, което пък завърши с концентрационен лагер на остров Голи Оток вече за „червените“ русофили.
Сред идеологическите противници на Русия в югославското ръководство си струва да се отбележат председателят на следвоенното Федерално народно събрание Милован Джилас (макар че той е, строго погледнато, черногорец), ръководителят на Министерството на външните работи и лидерът на сръбските комунисти през 60-те години, Марко Никезич, писателят и първият президент на Малка Югославия (т.е. Сърбия и Черна гора) Добрица Осич.
Но много по-голяма илюстративна ценност имат не частните позиции на политиците, а наблюдението на друг писател, Милош Църнянски, че „родният град“ на сръбската русофобия е Лондон, където самият Църнянски живее четвърт век като политически емигрант, завърнал се в Белград през 1965-та година.
С други думи, въпреки слоя обективни противоречия, които възникват между сърбите и правителствата в Русия, сръбската русофобия има чужд произход - така беше преди, и все още е така. Тя няма други значими източници и се разтваря като мъгла, когато елитите, които не са ориентирани към Запада, идват на власт в Сърбия.
Например като ръководител на сръбското правителство Никола Пашич, последователен и принципен русофил, има несравнимо по-голямо историческо значение и лична популярност от гореспоменатия Пирочанац.
Точно такъв пламенен поклонник на Русия и руснаците през 90-те години е Добрица Чосич, , който сам обърна внимание на коректността на Достоевски и всъщност се призна за герой на неговото предсказание. Виждайки какво прави Западът на Балканите, бившият вестернизатор и русофоб става солидарен със своя народ и се разкайва за миналите си заблуждения.
Той също така формулира наблюдението, че русофобията не може да бъде популярна сред широките популярни маси, тъй като автоматично предполага сърбофобия.
За да мразят истински руснаците, сърбите трябва да спрат да бъдат сърби, трябва да се отрекат от себе си.
Това не е романтика и не е литература на Достоевски (макар че той има предвид същото) , а просто факт. Този факт е отразен прекрасно в наследството на Пирочанац (той беше остро критичен към православието като такова) и в този материал на Радио „Свобода“ 0 чуждестранен агент и пропагандно оръдие на американския конгрес.
„Една част от нашия народ отдавна има проруски настроения - и това се дължи или на твърдението „ние и руснаците сме триста милиона“, или на вярата в „батушката“, или, че руската мечка изведнъж ще се събуди и ще удари с юмрук. Част от сърбите искрено мислят така, но се надявам, че огромното мнозинство не е забравило колко „добре“ сме били, когато сме били като съветска провинция, и как по-късно самите ние се чувствахме „зле“, поне за определен период от бивша Югославия“, казва политологът Степан Гредел.
„Но засега това мнозинство, за което говори Степан Гредел, не гласува. За сметка на това гласуват други“, обобщава раздразненият кореспондент.
Материалът е публикуван през 2008 г. - две седмици и половина преди парламентът на Косово да обяви независимостта на провинцията от Сърбия. Вашингтон, Лондон и Берлин признаха тази независимост, а антируското и антисръбското „мнозинство“, което би дало своя глас, финансираните от тях неправителствени организации все още търсят с фенери.
Превод и редакция: Иван Христов
